English
Deutsch
Русский

























     ДАМЯН ИЛИЕВ:
     АЗ НЕ СЪМ БОКЛУК, АЗ СЪМ ДАМЯН

     − Г-н Илиев, първото ви участие във „Всяка неделя“ е свърза-
но с филма „Дамян“ на режисьора Христо Ковачев. Как се роди то-
зи филм?
     − Филмът се роди по естествен път, тъй като аз бях борбе-
на личност. Почнах да строя Аспаруховия мост в центъра на Вар-
на. Десет часа трябва да ви разказвам как водех борба с тодорстой-
чевци, с панайотовци, гудевци, разни такива отрепки, които бяха
пълзачи в партията. Тогава пред Кеворк казах, че тези на спирачка-
та са много, а ние, които въртим отпред, сме малко. В постанов-
ката „Магия 82“ на Младежкия театър даже е цитирана една моя
мисъл: „И волът, че е вол, но и той кърши жеглата, кога забиеш плу-
го у корена и не му подигнеш.“ А ние теглехме повече от вола. Тег-
лехме каруцата и на Аспарухов мост, и на мостовете на Витиня.
     Веднъж едни доносници, или както им викам аз − спирачите,
дойдоха при мен и казаха, че Тодор Стойчев е наредил мостът да
бъде боядисан син. Казах им: „Другарят Стойчев може да нарежда
у къщи какво да се боядисва, а тука мостовете и пътищата си
имат цветове и правила как да се боядисват.“ Това беше първото
ми спречкване с Тодор Стойчев, макар и да не съм се виждал с него.
Но той е бил прав, защото ето сега синият цвят стана модерен.
Така почна борбата и Стойчев, първият секретар на Варна, бе-
ше наредил на минчогудевци и разни други отрепки да ме ликвидират,
но благодарение на авторитета ми и добрите ми приятели ме изпус-
наха и за шест месеца заминах за Нигерия, за да оцелея.
     − Колко моста сте построили?
     − Не съм ги броил, но 17 са само на Витиня. Във всички стро-
ежи съм участвал, понеже бях председател на бригадирския съвет.
Даже казваха: „Има бай Дамян − има мостове. Няма бай Дамян −
ето на Дръвница и сега ги няма мостовете.“
     − Филмът „Дамян“ истински ли беше?
     − Щеше да бъде истински, ако не беше правен по онова време.
Той е толкова изкривен, нагласен и приспособен, че много трудно
може да се разбере за какво става въпрос. Но все пак за онова време
се разбираше. Режисьорът Христо Ковачев се беше уплашил и кога-
то го прожектираха, гъзът му стоеше 40 сантиметра над стола.
     Натискаха го да седне и го успокоиха, че ония от ЦК се усмихват.
Това, че Христо си позволи да направи този филм, беше голяма сме-
лост. Може сега некои да не го признават, но той е творец. Който
и да беха поканили, щеше да направи филм за Тодор Живков. Хрис-
то беше майстор и затова са го извикали. Той отдели половината
от парите за „Човек от народа“, за да направи филма „Дамян“.
     − Вие участвате и в други филми.
     − Първия го прави Кольо Златанов, още не се беше родил си-
нът ми тогава, а сега е голям мъж. Филмът е за ТЕЦ „Варна“ и се
казва: „За да има светлина“. Този филм трябва да го пуснат скоро,
защото оттогава все няма светлина и все токът поскъпва. Вто-
рият филм е за Козлодуй, почвахме основата на атомната цент-
рала. Казва се „Строители“. След двайсетина години, когато оти-
дохме на среща с момчетата от филма, се оказа, че беха измрели
почти всичките. Останал само един човек с патерици и когато
поискахме да ни каже нещо, той се разплака и ни покани у тях на
следващия ден. Отидохме с Христо Ковачев и човекът пак се раз-
рева. „Всички измреха, само аз останах. Пуснаха ни отзад на люко-
вете.“
     Тогава му казах на Христо да не прави филм за парадната стра-
на, а да снима отзад на люковете. Но не стана филм ни от предната,
ни от задната страна. Фактът, че Лулчев умря, а той беше шеф на
строежа в Козлодуй, си е показателен. Пращаха го във Франция и
къде ли не да го лекуват, но той беше облъчен и умря. Тогава и сега
смееше само бай Дамян да ги говори тези неща.
     Филмът „Строители“ получи много международни награди.
След това Христо направи „Дамян“. И аз казах − нека този филм да
бъде „Човек за народа“. Аз строя, а оня с каскета, Тодор Живков,
изнася България. Бях с него в Москва, кога от КГБ му свалиха каске-
та и му туриха бомбе. Така че сега могат да викат къде му е одея-
лото, къде му е това, къде му е онова, но не знаят, къде му е каске-
тът.
     − Да не би да е във вас?
     − Не, не е у мене. Той остана в Съветския съюз, така че там
сега има един правешки каскет.
     − Вие доста често се появявахте във „Всяка неделя“?
     − От моя край ме бъзикаха как мога да говоря такива неща,
след като баща ми е комунист, че и аз съм комунист. Не говорех глу-
пости. Аз съм бил вътре и познавам и меда, и жилото на тая мръс-
нишка партия. Баща ми е носил през 1923 година картечница, чичо
ми Генко Цеков е 19-и комунист на България и през 1913-а е секретар
на партията. Тогава баща ми е бил на 10 години и е боядисвал щърке-
лите червени. Ако е имало революционери, наште хора са правили
революция, а не тия и ония. Но аз вдигнах двата юмрука и казах: „Тая
мръснишка партия си отива!“
     − Да, ама сте били с Тодор Живков в Съветския съюз. Тогава не
всеки можеше да бъде до Първия. Значи сте имали признание?
     − Аз признание винаги съм имал, но не съм искал да пропълзя.
Можех да бъда много добре и сега да имам милиони от мръсните па-
ри, с които да разполагам. Но мен не ми трябват тия милиони.
     − „Всяка неделя“ ви направи много популярен.
     − Да, след Христо Ковачев „Всяка неделя“ много ми помогна.
Аз бях популярен сред моите среди, но обществеността извън
строителството не ме познаваше.
     − Какви бяха взаимоотношенията ви с Христо Ковачев?
     − Винаги са били много добри. Търсехме се, помагахме си. Но
тъй като сега застарехме вече, трудностите станаха много − ни-
то аз мога да му помагам, нито той. А и той нещо се е скрил зад
трънката, защото мисли, че ще му правят някаква преценка, че е
ползвал нещо от живковистите. Той има сто международни наг-
ради не заради това, че е правил филм за Живков, и трябва да се
оцени като творец.
     − А с Кеворк какви са взаимоотношенията ви?
     − Също много добри. Когато трябваше да участвам във „Всяка
неделя“, за първи път се прибрах рано вкъщи. Ние, строителите, из-
лизаме към 5−6 сутринта и се прибираме към 9 вечерта. Но този път
се прибрах рано. Дъщеря ми ме посрещна. Попита ме дали искам нещо
за кураж. Пийнах едно, след това и второ. И тя каза на майка си: „На
баща ми ще му дойде много кураж. Иди го спри.“ Жена ми се скара, че
ще се напия и ще се излагам пред Кеворк, но аз извиках дъщеря ми и
казах: „Ти знаеш ли какво значи да отидеш на среща с Кеворк? Аз, един
прост селянин, с торба дошел у София, да се изправя пред телевизия-
та, да говоря глупости и да се смее целия свет с мене. Знаеш ли какъв
кураж требва? По-страшно е, отколкото на фермата горе на строе-
жа, а ти си правиш майтап с мене.“ Тя ми вика: „Баща ми, ще те пратя
да те изяде мечката.“ А аз й отговорих, че няма да ме изяде мечката, а
ще ида да се боря с нея.
     Вечерта всичко мина много красиво, разговорът ни протече
бързо и симпатично и аз не усетих мига. Имах чувството, че сме
говорили една минута. Първата оценка, която получих, беше от ко-
ментатора Петко Бочаров. Срещнах го на вратата на телевизия-
та. Петко ме тупна по рамото и каза: „Ти ни еба майката на всички
приказвачи, които си изкарваме леба по телевизията.“
     След интервюто Кеворк ме догони в коридора и каза, че иска
да се видим. Взеха ме с колата и отидохме на почерпка у нас. Дъще-
ря ми като ни посрещна, каза: „Аз те изпратих мечка да те изяде, а
ти за ушето я доведе.“ Така станахме приятели с Кеворк. Още от
първата среща пихме по ракия.
     − Защо сте казвали на Кеворкян да не се крие зад трънката,
като той беше най-смелият журналист?
     − Малко е тази смелост. Усещах къде му е бариерата. Даже
като бяхме в Стражица, ми каза: „Като повдигна пръста, спираш
да говориш!“, и аз му викам: „Абе, какво ще говоря аз, като ти пръст
ще ми показваш!“ Но той ме познаваше и ме уважаваше. И като
беше Игнат Раденков във „Всяка неделя“, а аз трябваше да говоря
по телефона от Стражица, му казах на Кеворк: „Ни пръстът ти
се вижда, ни кракът ти се усеща.“ Имаше лека граница, която не
трябваше да се прескача, но аз я прескачах.
     − Вие имате и още един лаф − за кулата.
     − В едно интервю Кеворк ме прекъсна набързо и каза, че сме
свършили разговора. Сопнах му се: „Как сме свършили. Аз ти стро-
их телевизионната кула, телевизията е моя, а ти ще прекъсваш
разговора.“
     − Как бригадата ви посрещаше след участията ви във „Вся-
ка неделя?“
     − Имаше две страни на нещата − едните − мръсниците и
глупаците, които още вярват в тая мръснишка партия, не ме одоб-
ряваха, но други се радваха, че съм изразил позицията на строите-
лите. Викаха, че тая глутница ще ме унищожи, ако не престана да
говоря така открито.
     Даже наскоро, като излизахме със сина ми много рано, сега
строиме на капиталисти, хора ме спираха и всеки втори ме позд-
равяваше. Синът ми даже се учуди какво става тази сутрин. Но аз
му казах: „Обърни внимание! В шест часа се движат само трудови-
те, чистите хора, а в 9 часа като тръгне мръсотията, никой не те
познава.“
     − Сега не ви чуваме да протестирате на обществени мес-
та?
     − Аз протестирам всеки ден и постоянно срещу всичко, но
нямам поддръжници.
     − Кога ви беше по-сладко − когато строихте за социализма,
или когато строите за капиталистите?
     − На мен си ми е сладко да строя. Пенев го е казал добре: „Не-
ка остане навеки построеното тук от мен.“
     − Пазите ли си ордена „Георги Димитров“, който ви дадоха?
     − Пазя го, но аз ордените не съм ги уважавал никога. Почти
не съм се снимал с тях, защото знам какви бандити ги носят. Сра-
мувах се.
     − Защо не ви дадоха звание герой на социалистическия труд?
     − Много отдавна щяха да ми го дадат, но трябваше да не ги
псувам, да съм съгласен с тяхното мнение, но аз си имам мое. Зато-
ва и тогава, и сега си патя. Даже един куриоз ще ти кажа. В Коте-
новци, моето родно село, реката отнесе моста. И аз отидох да го
правя. В селото има 40 човека, които не са женени и живеят на
пенсиите на майките си. Тогава разбрах, че тая партия е унищо-
жила мисленето на човека. Там не работят, гладуват, безработи-
ца е. Почнах да правя моста, а от тия 40 човека никой не ми помог-
на. Даже и пари не дадоха, всичко аз трябваше да правя. За нашия
край отговаряше Сашо Томов, известен като Лупи. Той бил в Бер-
ковица и питал: „Какво прави тоя Дамян? Що сте му дали да строи
моста. Той няма право да работи даже и без пари.“ Значи за мен
нито преди, нито сега има път да ставам герой.
     Аз бях 13-и в „Екогласност“. Слабаков тогава каза: „Името ти
ни трябва. Без теб ще ни убият. Отиваш във Варна на първите из-
бори в синьо.“ Но Варна ме направи герой без петолъчка. Аз не мога да
отида там ни в синьо, ни в червено. Аз не съм боклук, аз съм Дамян.
Така че не исках да ме избират ни в синьо, ни в червено.
     − Отидохте в АСО и след това го напуснахте?
     − Не съм го напуснал, то няма АСО. Разкъсаха ни и ни разде-
лиха. Всичко беше агентура. Даже като решихме да отиваме на из-
борите, сто фирми ми предложиха да ме подкрепят с пари. Но нак-
рая се отдръпнаха, защото съм нямало да бъда избран. Значи те те
купуват още преди да си направил крачката към Народното събра-
ние, и ти ставаш слуга на престъпниците. Те да краднат, а аз да им
защитавам интересите. Нямам работа в такова Народно събра-
ние.
     − Значи бай Дамян няма място в политиката?
     − Не, има. Като свърши преавантизацията, политиката и
икономиката ще се разделят и няма да се изпълняват законите на
тия боклуци, които диктуват с парите си.
     − Приятели ли сте с Игнат Раденков?
     − Станахме в Стражица. Когато го бяха награбили във Варна
и сина му го пратиха в затвора, аз отидох да му помогна. Не го
знаех какво представлява като строител и човек, но го спасих. Пра-
вихме Стражица заедно. Построихме там сто къщи. Ние взехме
безлихвен заем и той не ще да го върне, защото направихме къщи-
те три пъти по-евтини от „Софстрой“ и всички други организа-
ции. Още иска да им доказва некои неща, но той трябваше да върне
тия пари и да се свърши с това.
     − Да, но хората в Стражица дълго време живяха във фурго-
ни.
     − И това не е верно. Ние живеехме там 500 души строители
в къщи. Аз лично имах две и канцелария с телефон, в която не съм
влизал. Правихме къщи за 4000 души. Там беше мръсотия. Те нямаха
нужда от жилища. Държавата похарчи 40−50 хил. лева тогавашни
за къщи, а циганите ходеха да серат в тях. След това ги разпрода-
доха по 12 000 лева. В Стражица няма кой да живее, а ние строихме.
В къща имаше по една бабичка и един дядо умиращи. Сложили пет
души цигани и сега може да ги имат във фургоните за циркове. То-
ва беше партийна игра.
     − Какво е за вас „Всяка неделя“?
     − За мене беше един отдушник. Във „Всяка неделя“ можеше
да изревеш, да идеш да се помолиш и да кажеш какво те мъчи. Ако
излезе цвете да засвири твойта музика, излезе, ако не − изгаряш и
долу те чакат на изхода. Когато съкратиха „Всяка неделя“, аз на-
писах писмо до „Работническо дело“, за да я защитя, и ето че изля-
зох прав, защото я възстановиха. Тоя вестник беше партиен, а не
работнически. Даже това им го заявих веднъж в редакцията. За мое
щастие на тази среща беше и Радичков и той каза: „Не закачайте
мой Дамян, че от една бара вода сме пили.“ Неговото село е на шест
километра от моето.
     − Кои събеседници няма да забравите никога?
     − Почти всички ги помня. Кеворкян много точно ги подби-
раше. Във „Всяка неделя“ ти си нищо, Кеворкян ти дава посоката.
Задава ти въпроса, леко ти дава разклоненията и ако си смел, вли-
заш в страшната зона, ако не − се снишаваш зад храстите. Кога-
то пък тръгнеш да се давиш, той леко ти подава кислород и пак те
пуска да се давиш.
     − Кой въпрос няма да забравите никога?
     − Не си спомням никой, защото аз не се страхувах да отго-
воря на нито един. Той се плашеше как да ми ги зададе. Даваше ги
леко по-смачкани.
     − Откъде идва тази ваша смелост. Само от гена ли е?
     − Сигурно е по наследство. Аз съм роден в Балкана, породиво
същество. Най-напред се качвах по най-високите буки да гоня враб-
четата, след това на парапета на моста в Котеновци научих це-
лия клас, дори и момичетата, да минават по него. На училището
вървех на последния ред по циглите заради бас. Бях си роден луд.
Минах през авиацията, парашутизма, през строителствата. Да-
же смъртта като ме посрещне, ми става приятно. Не съм се пла-
шил от нея.
     − Колко пъти сте се срещали със смъртта?
     − Много. Давил съм се във вода, срещал съм се с бялата смърт.
Веднъж правих проверка на моста на Витиня, горе на фермата и ел.
специалистът отрязал два кабела. Сто пъти го питах дали са ско-
пени и той сто пъти ми отговори. Аз обаче направих късо съедине-
ние с верижката на часовника, часовникът се стопи, ръката ми
пламна, но оцелях. В друг случай пък пръстенът ми се закачи на ед-
на конзола 60 метра над земята. Конзолата започна да ме разпъва,
аз хванат за един кош стоях разпънат като Исус Христос. Ако ко-
шът се беше откачил, щях да полетя надолу, но той издържа.
     − Ако днес сте събеседник по желание, какво ще оставите
от вас в споменика на „Всяка неделя“?
     − Жалко, че толкова труд положихме, а резултат никакъв. Тол-
кова борба и толкова мъки, а ние отиваме все по-зле и по-зле.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.