English
Deutsch
Русский































     ЧАВДАР ДРАГОЙЧЕВ:
     ИМЕТО НА МОЯТА МАЙКА МИ
     
ПОМАГАШЕ И ПРЕЧЕШЕ

     − Г-н Драгойчев, вие сте били няколко пъти събеседник във
„Всяка неделя“. С какво си спомняте участията?
     − Някои хора се страхуваха от Кеворкян. Казваха, че той
задава провокационни въпроси и може да ме злепостави. Но аз
не останах с такова впечатление от тези две предавания, в ко-
ито участвах. В първото интервю той искаше да разкрие мен
като личност, а във второто акцентът беше върху майка ми.
Тя тогава беше болна и гледа предаването в болницата. Остана
доволна, че Кеворк и аз я представихме такава, каквото е, а не
ангел с крила. Не съм я идеализирал.
     − Истината, която разкрихте за Цола Драгойчева тогава?
     − Кеворк ми каза: „Тя много е пътувала и много е видяла“, а
аз му отвърнах: „Много е пътувала, но нищо не е видяла, защо-
то от самолета веднага е отивала на заседание или среща“, и
след интервюто тя ми каза: „Ти беше абсолютно прав. Аз съм
обиколила цял свят − и Китай, и Америка, и Африка, но ако ме
попиташ за нещо конкретно, не си спомням.“ Може би единст-
вено познава по-добре Париж, където е живяла. Но не от пъту-
ванията си след 9 септември, а от по-рано.
     За мен пък пътуванията бяха най-голямото хоби. Използ-
вах всяка възможност, за да ходя в чужбина. От Европа не съм
бил само в Албания.
     − Името на майка ви пречеше или ви помагаше?
     − И пречеше, и помагаше. Пречеше − чисто психологичес-
ки. В този смисъл, че каквото и да направя, казваха: „Той е синът
на Драгойчева.“ Мислеха, че тя ми отваря всички врати.
Веднъж когато имаше разговор в ЦК за това, дали има нуж-
да от нови центрове, аз свалих шапка на Чирков и му казах, че
той далеч по-добре от мен може да използва връзките си с То-
дор Живков и с други хора. Аз се стараех да избягвам тези неща,
но все пак навремето всичко зависеше от личния контакт. То-
гава успях да убедя министъра на външната търговия Лъчезар
Аврамов, че ни трябва апарат, който е много необходим за сър-
дечната хирургия. После поискахме друг апарат и лекарства. Но
повтарям, че Чирков се оправяше по-добре от мен. Някои каз-
ват, че той печели пари от това. Да, но и снабдява българите с
пълноценно медицинско обслужване.
     − Вие двамата с Чирков участвахте в една полемика във
„Всяка неделя“.
     − И ще ви кажа защо. Всички пари, благодарение на връзки-
те си, Чирков успяваше да отклони към себе си. Получи много,
но искаше още. Трябваше да се построи нов център и той изк-
рънка от Тодор Живков тогава 70 милиона долара, които дори
ги нямаше в хазната. Тогава разполагаха само с 40 милиона. Но
бай Тодор често не знаеше какво има и какво няма и му обеща. В
полемиката във „Всяка неделя“ заявих, че не може сега да се строи
нов център и всички пари на държавата да се изтеглят за Чир-
ков. Това значи да оставиш цялата друга медицина без лекарст-
ва и без най-необходимите неща. В детското отделение напри-
мер децата бяха като прасенца. Нямаше чистота, не се переше
бельото, нямаше достатъчно персонал. Тогава бях добре разб-
ран от много лекари. Аз избягвам всяка злобна полемика и нами-
рам, че не съм бил никак злобен към него, но исках да докажа, че не
е прав в случая.
     В нашия диспут Кеворк беше на страната на Чирков. Хо-
ра ми казваха, че той даже е репетирал с него предварително, но
това не ме интересува. Аз отстоявах моята гледна точка. Има
един много умен англичанин Хъксли, който казва така: „Ако ня-
кой човек се намира в абсолютно малцинство, той е сам про-
тив цялото човечество. Така че трябва да го изслушате, защо-
то може той да е прав, а цялото човечество да греши.“ Както
беше с Айнщайн или Коперник. Хич не претендирам да имам тях-
ната роля, но казах това, което исках, независимо че Кеворк не
показа едно писмо, подписано от 150 лекари от Института по
ортопедия. Те бяха изцяло на моя страна, защото нямаха еле-
ментарни неща, за да работят.
     Винаги съм уважавал и продължавам да уважавам Чирков
като добър хирург. Освен това той успя да възпита 7−8 хирур-
зи, от които двама са много добри. Например д-р Бояджиев, въп-
реки че той категорично отрича да е почнал при Чирков, или
доцент Начев, който върти цялата сърдечна хирургия в София.
     − Защо се стигна дотам Чирков и Драгойчев да застанат
един срещу друг? Вие ли бяхте двамата най-добри хирурзи?
     − Ние бяхме единствените тогава сърдечни хирурзи. Има-
ше и във Военна болница, но те правеха от дъжд на вятър опера-
ции. Помня, дойде от Латвия един наш приятел и отиде във
Военна болница. Попита ги колко операции правят годишно, а
те му отговориха − двайсетина. За него това не беше сериозно.
Един сърдечен център трябва да прави поне 200−300.
     − Вие колко операции имате?
     − Само сърдечно-съдовите са около 3000. Някога обаче
работих и обща хирургия и съм оперирал апандисити, хернии,
язви...
     − Операцията, за която и днес съжалявате?
     − Имам такава операция и тя ме гризе непрекъснато. Мой
приятел ми повери внучето си, което имаше вроден порок на
сърцето. Такива операции правихме стотици. Този човек ми ка-
за, че ми вярва. Можеше да отиде и в чужбина, но остави внуче-
то си на мен. Детето за съжаление загина. Нямаше кой знае как-
ви медицински грешки. Интересно е, че в същия ден оперираше
аналогичен случай и шефът на Чирков, който по това време бе-
ше в България. И детето, което той оперира, също почина. По-
някога има неща, независещи от хирурга. Медицината все още
не е точна наука. Има варианти и са прави онези стари докто-
ри, които лекуват не дадената болест, а дадения болен, защо-
то всеки боледува по свой начин. Но самият факт, че човекът
повери внучето си на мен, много ме притесняваше. И сега като
си спомня, ми става ужасно неприятно.
     − Майка ви как приемаше вашата професия?
     − Беше доволна, че станах лекар. На много хора е показвала
мои писма от Съветския съюз, в които пишех, че се интересу-
вам от всички проблеми на естествознанието и в частност на
медицината. Даже нейните приятели лекари се смеели и казва-
ли, че стана доктор. Но по въпроса за моето бъдеще имаше раз-
лични мнения. Аз съм израснал в пансион и готвачката там смя-
таше, че ще стана писател. За нея критерият беше такъв − ко-
гато десертът беше пелте, аз винаги го сменях за чай. Според
нея писателите пият много чай.
     − Останал ви е този акцент от руския език?
     − Остана и знаете ли защо. Сега бях в Америка и там срещ-
нах един мой много стар приятел. Той е евреин, бионик, който е
емигрирал там. По цяла седмица говорихме на руски и веднага
ми се развали българският.
     − Какво ставаше след участията ви във „Всяка неделя“?
     − След първото участие веднага ми се обади сестрата на
Янчо Таков и ме покани у тях да пием уиски и други такива чу-
десии. Много харесали предаването и останали във възторг. Вто-
рото предаване дори го имам записано. Хората казваха, че им е
интересно, че са научавали неща, които не са знаели, и че съм им
станал по-симпатичен, отколкото съм им бил преди.
     − За какво си говорихте с Кеворкян в студиото?
     − Помня, че ме попита за моя любим писател Герцен. Той е
извънбрачен син на много богат руски аристократ, който се за-
любил с обикновена девойка и я докарва в Русия. На немски сър-
цето е „херц“, а руснаците произнасят „х“ като „г“ и оттам
вместо Херцен е станало Герцен. Книгата му със спомени е об-
разец за честност. Той например се кара с Маркс по много въп-
роси. Двамата живеят заедно в Лондон по онова време. Герцен
смята Ленин за предшественик на комунизма в Русия, но той
съвсем не е предшественик, тъй като в Русия комунизмът тръг-
на по линията на терора. Руската болшевишка партия още от
самото начало тръгна като терористична партия. Знаете ли,
че когато Александър Втори е убит от народниците, той е
отивал да подпише конституцията. Т.е. той щеше да облаго-
детелства Русия и тя да стане конституционна монархия. Но
те от своята слепота и омраза смятали, че трябва да убиват,
да убиват, да убиват, за да вдигнат народа към брадвата. Само
с брадва могат да се решат всички въпроси. От тази идеология
Русия страда до Горбачов.
     − Спомням си сега, че когато говорихте за майка си във „Вся-
ка неделя“, споменахте, че не одобрявала всичко в социализма.
     − Това е вярно. Майка ми беше до мозъка на костите си
комунистка. Когато почина, в нашата преса имаше едно кази-
онно некрологче. В съветската преса пък нямаше дума по този
повод, макар тя да посвети 30 години от живота си на българо-
съветската дружба. Учудването ми дойде, когато получих от
нашия цар Симеон Втори писмо, в което пишеше: „Прочетете
„Таймс“. Има голям некролог за вашата майка.“ Там беше публи-
кувана статия от половин страница, в която се проследява
обективно нейният път. Пишеше, че с нейната смърт умира
цяла епоха, защото след като умря Долорес Ибарури, майка ми
беше най-старата комунистка. Тя беше от тези комунисти,
които бяха наистина идеалисти. Грешаха, правеха глупости, вър-
шеха това, което после даде лоши плодове, но те смятаха, че
така трябва.
     Майка ми не одобряваше многото резиденции на Тодор
Живков. Даже го беше казала в Политбюро. Не приемаше неп-
рестанните реорганизации. Аз например спорех с нея за съби-
тията в Чехословакия. Казах й, че това е безобразие. Тя обаче не
ме поддържаше.
     − Вие убеден комунист ли бяхте?
     − Не съвсем убеден. Още тогава осъждах репресиите в Съ-
ветския съюз и как не ме арестуваха, не знам. Видях си досието,
което сега се пази във Вътрешното министерство и в характе-
ристиката от съветската полиция пише, че съм изразен „ан-
тисъветски тип“.
     − Да се върнем към „Всяка неделя“. Какво беше тя за вас?
     − Тя даваше възможност за контакт с българските зри-
тели. Говореше се с чувство за отговорност, а не както сега −
сульо и пульо да се показва по телевизията. За мен това е квази
демокрация.
     По онова време да излезеш на екрана беше събитие за чо-
века. Значеше, че той е признат от обществеността. Може-
ше да сподели своите възгледи по важни въпроси. След като
участвах при Кеворк, почнаха да ме канят и в други предава-
ния. Но ми се струва, че всички до известна степен копираха
„Всяка неделя“.
     − Програмата обаче имаше тежки периоди.
     − Да, спираха я, ругаеха я. Няма да забравя как Кеворк, кой-
то не губи самообладание направо пребледня, когато интервю-
ираше моя приятел професор Амосов от Киев. Той умря вече,
но в Русия го смятаха за неуправляем. Можеше така да наругае
министъра на здравеопазването например, че той да избяга от
залата, където си изнася доклада. Кеворк попита Амосов кой ло-
зунг най-много му е пречил. Тогава академикът отговори − „Про-
летарии от всички страни, съединявайте се“. Кеворк изтръп-
на, но Амосов после обясни какво има предвид.
     − Как се приемаше това от майка ви и от хората в ЦК?
     − Майка ми беше твърде стара вече и почти не гледаше
телевизия. Толкова бързо се уморяваше, че ако глада едно преда-
ване, и след това заспиваше. Никога обаче не съм чул от нея ло-
ша дума за Кеворк. Другите, праволинейните, не го одобряваха.
Не знам дали знаете, но по онова време партията имаше нива за
критика. Можеше да се критикува не по-високо от ниво райо-
нен комитет. Така че, позволявайки на своите събеседници да
говорят открито, той всъщност нарушаваше това партийно
постановление. Свалям му шапка.
     − Какво не харесвахте в предаването?
     − Някои неща просто не ме интересуваха. Но не влизам в
ролята на съдник. Кой съм аз, та да казвам, че шестата симфо-
ния на Бетовен е по-слаба от деветата. Дори когато сериозни
хора го казват, аз се смея. Гениалността е дадена от Бога и само
ако той критикува в своята небесна канцелария, може да каже
кой е по-добър − Моцарт или Бетовен. Аз например харесвам Че-
хов повече от Достоевски. Не казвам, че е по-добър, а че ми ха-
ресва повече. В този смисъл не мога да кажа, че във „Всяка неде-
ля“ едно нещо е било по-добро от друго. По-важното е защо я
няма сега „Всяка неделя“? Съществуват различни слухове − че
Кеворк бил направил частно студио, че бил се скарал с ръковод-
ството на телевизията. Във всеки случай − липсата на това
предаване се усеща от всеки човек, който го е гледал преди годи-
ни. Несъмнено „Събеседник по желание“ беше гвоздеят на прог-
рамата и се чакаше с нетърпение. Г-н Кеворкян с вещина и ост-
роумие успяваше да насочи разговора така, че да е интересен за
зрителите. Ето моят приятел Наско Свиленов прави едно пре-
даване, което е безумно скучно. Той е добър и интересен публи-
цист, но телевизията си има своя специфика, която той не ов-
ладя. Докато Кеворк я владее много добре и знае винаги какво ще
е интересно на зрителя. Той никога не падна обаче до евтината
сензация. Неговото предаване беше актуално и сериозно. Меж-
дународният коментар на Димитри Иванов също беше много
интересен.
     − След 1989 година „Всяка неделя“ доста се политизира.
Приемахте ли я тогава?
     − След 1989 година почти престанах да гледам телевизия,
защото се ядосвах на тази политизация и отляво, и отдясно. И
двете страни не бяха прави. У нас политизацията води до пре-
небрегване на основното у човека − ако ти си червен, си вънка,
когато дойдат сините. Ако си червен, си вънка, когато дойдат
на власт сините, макар да си много добър в своята професия. Аз
давам за пример Херберт фон Караян. Всички знаят, че той е
гениален диригент, но малцина са наясно, че не е върнал нито
един орден, получен от Хитлер. За него фюрерът е бил велика
германска фигура. Германците са решили, че това си е лична ра-
бота на Караян, прищявка на гений, и никой не му е пречил, въп-
реки денацификацията, да бъде ръководител на Берлинската
филхармония, която е най-добра в света. Знаете ли кой е ръко-
водител сега? Клаудио Абадо − върл комунист. Но това не ин-
тересува германците. В България е точно обратно. Щом си бил
номенклатура − хайде вънка! За щастие аз тогава привършвах
моята трудова дейност, иначе и мен щяха да ме изхвърлят ка-
то професор от катедрата. Знам, че по-млади от мен постра-
даха. Ето заради тази политизация не гледах телевизията. Сле-
дях само спортните предавания.
     − Мнозина упрекнаха Кеворкян, че е застъпил само синя-
та кауза.
     − Това си е негова лична работа. Той не е съдник, не е пра-
теник Господен, който да раздава правосъдие наляво и надясно.
Той не е дори цар Симеон Втори, който, както си спомняте,
като дойде в България, избягваше да дава каквито и да е прецен-
ки. Той искаше да види своята родина и не каза нито добро, ни-
то лошо за едните и другите. Ако Кеворкян е нарушил това
правило, си е за негова сметка.
     − Кеворкян направи първото телевизионно интервю със
Симеон Втори. Помните ли?
     − Да, беше много хубаво.
     − А кои други събеседници си спомняте?
     − Веднага изплува в съзнанието ми академик Сендов. Той е
много интересна фигура. За да постъпи в Математическия фа-
култет, е трябвало да работи две години като поливач в Бори-
совата градина, за да стане член на работническата класа. По-
неже баща му имал някаква работилница преди девети, го тре-
тирали като капиталистически елемент. След като поработи,
той се записа в Софийския университет и стана това, което е.
Обвиняват го, че лавира, но кой в политиката не лавира. Не пом-
ня кой точно беше казал, че политиката не се прави с бели ръка-
вици. Потопиш ли се в нея, неизбежно се цапаш. Помня и ин-
тервюто с Хайтов. Изобщо всеки път, когато участваха само-
битни личности, незастъпващи официална позиция, ми бяха ин-
тересни. Убеден съм обаче, че ако не беше Кеворк, никога нямаше
да бъде толкова завладяващо.
     − Болно ли ви е за положението, в което е изпаднала меди-
цината?
     − Много, но разбирам, че това е отражение от общото
пропадане на България. Имам впечатление, че бившите кому-
нисти, сегашни социалисти, не вярват докрай, че трябва да има
пазарна икономика, и все се надяват нещата някак да се извър-
тят към социализма. Това е невъзможно. Някои казват за нови-
те управници: „Те са честни момчета.“ Но аз предпочитам един
мошеник, който ще вземе пет процента, а другото ще остави
на държавата, отколкото един некадърник и невежа, който ще
разсипе всичко и сто процента ще изчезнат, макар и с честни
намерения. Стигна се дотам, Елцин, който не ми е много симпа-
тичен, да плаши народа си с България. И сега като пътувам в
чужбина, ме питат: „Вярно ли е, че нямате вода и хляб?“ И аз им
отговарям: „Понякога нямаме.“
     Медицината ще се оправи, това е мое дълбоко мнение. След
като Тодор Живков написа преди години, че ЦК се занимава с
проблемите на медицината, направиха национално съвещание.
На него изнесох реч, в която казвах: „Абсолютна лъжа е, че меди-
цината ни е безплатна.“ Тя се издържа от данъкоплатците. В
напредналите страни девет процента от националния продукт
трябва да отиват за медицината, за да бъде тя на равнище. В
България се отделяха само два процента. Заявих, че единстве-
ният начин да се излезе от това положение е да върнем осигури-
телната медицина. На всеки работник да се удържат от запла-
тата три процента, а другите − от работодателя, и това е
фонд, който държавата не може да пипне.
     − Тогава какво ви казаха?
     − Покойният Петър Танчев заяви, че това е ерес, а Кирил
Игнатов, който беше председател на Червения кръст и дълго
време беше министър, каза: „Чавдар е добро момче, но говори глу-
пости!“
     − Какво написахте в споменика на „Всяка неделя“?
     − Втория път като участвах, пожелах на всички здраве и
да се срещат с мен колкото се може по-рядко.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.