English
Deutsch
Русский



















     БОРИСЛАВ ГЕРОНТИЕВ:
     ИСТИНАТА Е ВРЕДНА ЗА ТОЗИ,
     КОЙТО Я КАЗВА

     − Г-н Геронтиев, колко пъти сте участвали във „Всяка неде-
ля“?
     − Не мога да си спомня точно колко пъти, но казвам с гор-
дост, че съм един от редовните участници в програмата. В нея
не може да участва кой да е. Участва елитът на българската кул-
тура. Да те поканят във „Всяка неделя“, беше събитие. Винаги
съм отивал максимално съсредоточен и като за изпит пред една
огромна аудитория. Участието ти в програмата продължаваше
всъщност цяла седмица. Едва тогава разбрах какво означава да си
звезда. Още на другия ден, като тръгнех по улиците, усещах как
почти всеки човек се обръща и се заглежда в мен. Като отивах в
провинцията или в моето село, се оказваше, че хората са запом-
нили много от нещата, които съм казал на екрана.
     „Всяка неделя“ създаде за мен впечатлението, че съм човек,
който говори истината. Даже самият Кеворк, като ме е канил, ми
е казвал: „Кажи нещо остро!“
     − Кое беше най-острото нещо, което казахте от екрана?
     − Веднъж, след една „Всяка неделя“, ме срещна Йордан Радич-
ков и ме поздрави. За мен той е един от хората, които най-много
уважавам. Тогава участвах в програмата във връзка с премиерата
на игралния филм „Заплахата“ по мой сценарий и с режисьор Милен
Николов. Казах, че бедата на България е, че сме в условията на то-
тално манипулиране и още по-страшното е, че сме едновременно
манипулирани и манипулатори. Колко сме жалки, когато ни мани-
пулират, и колко жестоки ставаме, когато изпаднем в положение-
то на манипулатори. Това беше идеята и на моя филм.
     − Този филм сигурно не е бил одобрен лесно?
     − Сценарият стоя осем години в кинематографията, и то
по идеологически причини. Три сценария имах, един се реализира,
другите два − не.
Кеворк ме предизвика да говорим и за това, че в България ста-
ват безброй безобразия, а виновни няма.
     − Не ви ли привикваха в ЦК за тези думи?
     − Аз бях човек, който се ползваше с доверие, но за който ви-
наги се имаше едно наум. Това го знаех много добре. След този раз-
говор за безобразията, който споменах преди малко, се обадили в
редакцията на вестник „Пулс“, където работех, късно вечерта и
питали за мен. Колегите казали: „Няма го. Не е идвал.“ А този, кой-
то се е обадил, им заявил: „След снощното му участие във „Всяка
неделя“ може вече и да не дойде.“
     − С кои хора участвахте в рубриката „Един въпрос − три
отговора“?
     − С Коко Азарян, той по онова време беше директор на те-
атър „София“, и с един нашумял тогава работник, Кънчо Илиев.
     − Зрителите ви задават много интересен въпрос − С какво
сте подпомогнали преустройството?
     − Отговорих, че единственото нещо, с което може да се под-
помогне преустройството, е да се казва истината.
     − Как се работеше с Кеворкян?
     − Той успяваше да измъква от събеседниците си всичко, което
си поиска. Много от нещата, които казвах във „Всяка неделя“, след
това ги написах не само във вид на публицистика по вестниците, а и
в художествени книги. Така стана например, когато участвах в руб-
риката „Час по семейна история“. Разказах за моя дядо и това излезе в
книга. След 10 ноември говорих за участниците в заговора на Горуня.
Имам готова „книга в чекмедже“ за този случай. Бях я написал преди
10 ноември. Благодарение на това мое явяване в редакцията на „Всяка
неделя“ се обади доктор Хубенов от Варна и ми изпрати на 30 април
1990-а писмо от 10 страници, което ми помогна за книгата, издадена
две години по-късно. Този човек е лежал в Белене заедно с Цоло Кръс-
тев. Кръстев е бивш дипломат, наш посланик в Корея, партизански
командир преди това. Бил е единственият политически затворник в
Белене и е лежал заедно с хора с най-тежки криминални присъди. Зат-
ворниците обаче са се грижили за него като за най-скъпата реликва.
Прави ми впечатление, че макар и зад решетките, битката между
Цоло Кръстев и Тодор Живков не престава. Според твърдения на съ-
седи Кръстев умира, след като е пребит през април 1988 година. До-
тогава аз поддържах с него връзки и той ми разказваше истории, бла-
годарение на които написах книгата „Ти ли си оня, който...“ В нея той
ми разкриваше неща не толкова за заговора на Горуня, а повече за него-
вата битка срещу Тодор Живков.
     − Коя е вашата любима история, разказана в рубриката „Ед-
на история на...“?
     − Тя е за вината. Някога, когато имаше милиционери и няма-
ше още много кучета, ходих да събирам сухи дърва в един парк край
Банкя. Кучето на мой съсед беше с мен. Насред гората се появи чо-
век с пушка и като разбра, че животното не е мое, го гръмна пред
очите ми. Много се притесних и се уплаших. След това минах пок-
рай комшията, на който беше кучето, но не му казах нищо. Някол-
ко дни по-късно човекът ми каза: „Комши, няма ми кучето“, но аз
замълчах. Мина месец, съседът даже плака за животинката си, но аз
пак нищо не му казах. Така натрупах вина върху вина и видях, че
няма връщане назад. Времето обаче се промени и започна да се гово-
ри за друга вина − на една партия, на една държава. Тя беше голяма,
колкото тракийска могила. Като участвах в една „Всяка неделя“,
ме срещна Александър Томов, той тогава беше заместник-предсе-
дател на Висшия съвет на БСП, и ме покани да участвам в комисия
за вината. Там започна да се нищи каква вина е натрупала партия-
та през тия 45 години и се разбрахме, че каквото се отчете като
грешки, ще се записва и ще се изнася пред обществото. Но това не
стана и аз напуснах комисията. Казах си: „Ти за една кучешка вина
толкова време се бориш със съвестта си, а си седнал да затрупваш
една 45-годишна вина. Много по-страшно е не когато извършиш
някаква вина, а когато я потулваш.“
     Докато ние чоплехме вината, бездомните кучата станаха
много. Получи се така, че като чуя да се говори за куче, си предста-
вям вина, и като чуя думата „вина“ − виждам куче. Отидох при
ветеринарния доктор, понеже вече и аз имам кучета, и го попитах
дали има някакво обяснение за големия брой на бездомните кучета.
Той ми обясни, че това се нарича неконтролируема популация и тя
е свързана с популацията на политиците. Колкото повече наши-
те политици се надвикват чия е вината, българският народ оглад-
ня, изхвърли си кучетата на улицата и те станаха бездомни. Но
той ме попита: „Кажи сега коя популация е по-страшна − тази на
политиците или тази на кучетата.“
     − Мнозина смятат, че времето на „Всяка неделя“ е безвъзв-
ратно отминало?
     − Аз и Кеворк поддържаме приятелство с едно много високо
взаимно уважение. Такъв друг приятел ми беше само Джагаров, Бог
да го прости. Но не заради това ще кажа, че „Всяка неделя“ без
Кеворк няма да е същата. Въпреки това програмата пак е над всич-
ки останали, защото Кево знае в кой момент кого да покани. Аз
оценявам качествата му на продуцент, качества на човек, кой-
то подбира хората, участващи в програмата. Неговото присъс-
твие зад кадър винаги ще се чувства и макар чрез друг човек, той
пак ще успява да извлича това, което иска от теб.
     − Как изживяхте спирането на „Всяка неделя“ след онова зло-
получно интервю с Амосов?
     − Спирането не ме изненада. Времето от пролетта на 1988
година до есента на 1989 година беше един от най-тежките пери-
оди не само лично в моя живот, а и в живота на българската инте-
лигенция. Даже си спомням датата 15 април 1988-а. Бях секретар
на Съюза на писателите и трябваше да замина за Троян да произ-
насям слово за годишнината на Ламар. Цялото общоградско събра-
ние там ме чакаше. Но дойдоха и ми казаха: „Няма да пътуваш. Ще
идва другарят Йотов.“ Това означаваше, че нещо става. А то се
знаеше какво става − почнаха да се създават комитети, заговори
се за гласност.
     Аз твърдя, че във времето, когато бях обществен човек, има-
ше някаква пардонност в България, дори „Всяка неделя“ е една от
проявите на пардонността. От пролетта на 1988 година обаче
започна времето на безпардонността. Започна изчезването на тези
отдушници. Усещах го и във вестник „Пулс“, където преди всичко
ми беше позволено. Ликвидирането на „Всяка неделя“ за мен беше
нещо съвсем естествено и нормално. Дръпнаха шалтера на най-
светлото предаване и започна времето на събранията и заклеймя-
ванията. Започваше мрак.
     − Какво излезе по това време в „Пулс“?
     − Появи се едно есе на Велислава Дърева, което се казваше
„Стани, Лазаре!“, публикувано на 3 октомври 1989 година. Дойде
Велислава в редакцията на „Пулс“ и каза: „Върнаха ми го дори от
списание „Общество и право“, ако и ти не го пуснеш, вече ще го
прочета по „Свободна Европа“. Тя го донесе през юли. В есето се
казваше, че ние си говорим в кухнята, а не смеем да излезем навън.
Идеята на „Стани, Лазаре!“ беше хората да излязат на улицата. Аз
следях конюнктурата, за да съм наясно какво да правя. Знаех, че ако
Радой Ралин не се е изцепил някъде, значи времето е спокойно, мо-
жеш да пуснеш например стихове на Биньо Иванов. Ако обаче е ста-
нала някоя изцепка и положението се е натегнало − пускаш нещо
по-спокойно. От юли до октомври аз чаках удобна седмица, за да
мушна есето на Велислава. Като излезе броят, веднага ме викнаха в
ЦК на Комсомола. Секретар беше Николай Камов, а първи секретар
Евгени Узунов. От ЦК на партията са им наредили да се вземат
мерки. Евгени Узунов ми каза, че ще има организационни мерки. По
лексиката на тоталитаризма това означаваше, че вече съм загу-
бил доверието да бъда на самостоятелна работа. Не можех вече да
бъда главен редактор на „Пулс“.
     Какво се случи? На 1 ноември отидохме на празника на жур-
налистите в НДК. Аз вече усещах какво става около мен − имаше
вакуум. Телефонът ми вкъщи от дни не звънеше. Но в НДК ме из-
вика Любомир Павлов, усмихнат, той тогава беше шеф на Коми-
тета за телевизия и радио, и ми каза: „Бориславе, говорихме с дру-
гаря Йотов и Милко Балев и имаме страхотно предложение. Иска-
ме да дойдеш в телевизията и да оглавиш културата.“ Никога в
живота така не ми е просветвало. Казах си: „Ето, измислили са на-
чина.“ За мен беше голяма изненада. Тогава ме поставиха на едно
място, от което се командва две-трети от телевизията, а всъщ-
ност нищо не зависи от мен, защото над главата ми има много
хора.
     − Кои от събеседниците на Кеворкян няма да забравите ни-
кога?
     − Много силна беше поредицата със събеседници от вън. То-
ва и изяде главата на Кеворкян. От българските събеседници пом-
ня Радичков. Той, говорейки уж за неостри работи, казваше сякаш
най-същественото. Без да споменавам имена, ще кажа, че някои съм
запомнил с провалите си. Тези хора използваха „Всяка неделя“, за да
се пласират в новата ситуация.
     − Какво бихте оставили в споменика на „Всяка неделя“?
     − Истината е полезна на този, на когото я казват, но е вред-
на за този, който я казва, защото става омразен.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.