English
Deutsch
Русский

























     БЛАГА ДИМИТРОВА:
     МОЯТА ЗЕМЯ Е ТАМ,
     КЪДЕТО ТЕЖАТ МОИТЕ ДУМИ

     − Г-жо Димитрова, колко пъти сте участвали във „Всяка
неделя“?
     − Няколко пъти, като се започне с рубриката „Събесед-
ник по желание“ през 1981 година, и го помня като силно изживя-
ване. Темите бяха неочаквани, не подготвени предварително и
това бе интригата, която вълнуваше както събеседника, така
и зрителите: Ха да го видим сега, как ще отговори, поставен
натясно!
     − Чувствахте ли се удобно на стола срещу Кеворкян?
     − Никак. То бе истинско изпитание. Но тъкмо заради то-
ва остава в паметта ми. Всъщност много по-неудобно бих се
чувствала на някой мек стол с лицеприятен събеседник, който
ме обсипва с комплименти, без да засегне нито един парлив проб-
лем. След тъй нареченото от шегобийците „кеворкиране“, аз се
сприятелих с блестящия журналист Кеворкян и до днес добри-
те ни отношения не са помрачени.
     − Когато ви избраха за вицепрезидент на Република Бъл-
гария, вие заявихте, че си залагате главата, но ще върнете Ке-
воркян на екрана. Какво искахте да покажете с това?
     − Просто изразих настоятелната молба на мнозина граж-
дани, а също и своето убеждение, че мястото на Кеворкян е на
екрана на Българска национална телевизия.
     − Вие сте прочута с вашата откровеност. Това какви неп-
риятности ви навлече преди 10 ноември?
     − Нека бъдем точни: човек, прекарал целия си съзнателен
живот под соцрежима, е придобил опит да държи под контрол
дори присъщата на характера си откровеност. Но въпреки то-
ва имах постоянни неприятности, по-дребни и по-едри. Най-
тежкото премеждие ме сполетя след едно интервю пред френ-
ския вестник „Нувел литерар“ през 1972-ра: бях заставена да оп-
ровергавам собствените си думи под заплахата, че паспортът
ми е готов за екстрадиране от страната.
     − А след участията ви във „Всяка неделя“ имаше ли запла-
хи по телефона?
     − Заплахите по телефона бяха всекидневие и главно всеки-
нощие в семейството ми. Двамата със съпруга ми Йордан Васи-
лев бяхме атакувани от разни анонимни заради двутомника ни
за Елисавета Багряна и нейните спътници, заради някоя изтър-
вана дума в статия или стихотворение, за какво ли не. Навярно е
имало закани от „възмутени граждани по повод излизането ми
пред „Всяка неделя“, но аз си спомням писма и обаждания с добри
думи на съгласие и дори на благодарност за изразените мисли.
     − Остави ли белези върху душата ви всичко лошо, което
се изсипа върху вас?
     − Вие улучихте заглавието на една моя нова книга с избра-
ни произведения, която подготвям за печат. Кръстих я „Беле-
зи“, с което искам да покажа, че белезите на душата са дълбоки,
но ако съм съумяла да ги превърна в стихове, това означава, че
съм ги надмогнала.
     − Като поетеса вас ви обичат много хора, но когато ста-
нахте политик, сякаш противниците се увеличиха?
     − Очаквах това, защото едни са средствата, с които бо-
рави писателят, други − политикът. Политикът често пов-
таря едно и също. И трябва да го прави навярно. Докато писа-
телят се бои от повторенията като от огън. Това противо-
речие бе за мен едно разпятие между моята основна професия −
писането, и тази внезапно налетяла ме длъжност в политика-
та. От всичко това обаче за мен имаше полза, защото натру-
пах опит от едни сфери, в които не съм прониквала. Предпола-
гах какво се крие зад стените и в коридорите на властта, но да
надникнеш извътре и да наблюдаваш другите, а и самия себе си,
да видиш промените, които неминуемо се извършват в човеш-
ката душа, това за мен бе много интересно и драматично. Но
година и половина за мен се оказаха предостатъчно.
     − Няма грам поезия зад тия каменни стени?
     − Зависи. Има и поезия − внезапна среща с някой, дошъл
отдалече, за да каже своята дума. Наивните и чистосърдечни
слова няма да ги забравя никога. Дойде един старец от другия
край на България да даде съвет как да спасим Отечеството. Спо-
ред него в нашата страна става силно течение, а то не се изпол-
зва. Затова той предлага да се направят навсякъде вятърни мел-
ници и така ще се спаси нашето ограничено енергийно богатс-
тво. Наивно е, но трогателно и аз му обещах да предам това на
специалистите, които се занимават с тези неща. Има всеот-
дайни българи, които искат да бъдат полезни. Няма да забравя и
срещите с високоинтелигентни хора, готови доброволно да по-
емат сериозни и задълбочени грижи за България.
     − Коя болезнена за вас истина успя да изтръгне Кеворкян
и ви принуди да я кажете от екрана?
     − Кеворкян налучка един въпрос, болезнен за всеки пишещ
брат, но често неосъзнаван: „Разчитате ли на натрупания твор-
чески опит?“ Отговорих спонтанно: „Разчитам на забравяне на
опита, защото няма по-противен пример от „опитен поет“...
     До ден днешен тази опасност ме дебне по петите и въпросът на
Кеворкян звучи в слуха ми като предупреждение − постоянно да
се отърсвам от рутината, от „натрупания творчески опит“,
от клопките на себеповторението и себеизхабяването. В това
отношение самият Кеворк Кеворкян никога не се повтаря, не до-
пуща да влезе в собствен калъп. Известен е примерът на Томас
Ман: по негово признание, щом започвал да пише „гладко и лесно“,
веднага спирал, за да не се поддаде на инерцията.
     − Когато Кеворкян ви пита през 1981 година кой е най-
плодотворният ви период, вие отговаряте, че още не е дошъл.
Промени ли се това години по-късно?
     − Още го чакам и не знам дали ще го дочакам. Човек все
смята, че това, което му предстои и е в мечтите му, е най-
значителното. Надеждата...
     − Вие имате едно голямо приятелство с Елисавета Баг-
ряна. Коя е неразгаданата тайна на тази българска поетеса?
     − Ние се опитваме да разгадаем тази нейна постоянна
свръхжизненост, която има корен в душевността, в чувства-
та. Третият ни том за Багряна бе спрян от цензурата, но ние
сега го допълваме. Заглавието е „Кръстопътища“. В него разказ-
ваме за любовта на поета модернист Раде Драйнац и българска-
та поетеса. Багряна има интелектуална връзка и със словенския
писател Изидор Цанкар, специалист по история на изкуства-
та. Багряна се среща и с българи от далечна Бразилия. Там един
нашенец й разказва с носталгия за снега и когато по-късно тя
научава за смъртта му, пише стихотворението „Шепа сняг“.
     − Във „Всяка неделя“ вие разкрихте нещо покъртително
за нейния живот. Тя е страдала от рак на гърдата и е преживя-
ла тежка операция.
     − Да, отрязана й е лявата гърда. Едно от първите сти-
хотворения, с което Багряна става известна всъщност, е „Ама-
зонка“, а съдбата на амазонките е такава − те си отрязват ля-
вата гръд, за да не им пречи при стрелбата с лъкове.
     Владимир Василев ми е разказвал, че Багряна, току-що изляз-
ла от операцията, на конгрес на Пенклуба в Будапеща е танцувала
с бална рокля с гол гръб сякаш нищо не е било. В края на живота си
тя не проявяваше никаква потиснатост. Напротив! Носеше се
гордо, без да прави трагедии. Много силен характер имаше. Тя ми е
давала кураж за много неща. Знаеше си цената и разбираше, че всичко
злобарско ще се забрави, а ще остане поезията.
     − Знаете ли, че вие сте една от малкото личности, успели
да променят позициите на Кеворкян и да го накарат да участва
в обществения живот, въпреки че той се е зарекъл да не го прави?
     − Той се включи в обиколката ми из страната, когато ви-
дя, че аз съм пренебрегната в тандема Желев за кандидатпрези-
дентската кампания. Изпотроши си колата, за да обикаляме гра-
дове и села. Хората му се радваха и всички питаха кога ще се
появи на екрана отново. Поех обещанието, че той ще се върне в
телевизията. Само две обещания дадох тогава − едното е то-
ва, а другото, че ще боравя само с открита политика. Няма да
допусна никакви тайни ходове, и това бе главната причина, за-
ради която подадох оставка. Усетих, че продължава зад стени-
те на властта инерцията на тайните уговорки, недостъпни
дори за мен. Как мога да поемам отговорност, след като не знам
какво става зад гърба ми? Екипът от някои съветници на прези-
дента Желев, между които такива като Петко Симеонов, зат-
варяха вратите и не ме допущаха до него.
     − Защо според вас програмата се превърна в легенда?
     − Тъкмо защото бе противопоказна на регулацията, за-
тормозваща всичко чрез готов „сценарий“, „запланувани речи“,
„спуснати отгоре разпоредби“ без никакво отклонение. „Всяка
неделя“ бе един открехнат прозорец към свободно споделено
мнение и едно упование, че у нас има достойни интелектуалци.
     − След 10 ноември предаването се политизира. Кога ви ха-
ресваше повече − когато бе културно или когато стана и поли-
тическо?
     − Не бих желала да се върне онова време, когато предаване-
то „Всяка неделя“ бе отдушник и откровение. Но ми се иска днес
то да се превърне в по-всеобхватна трибуна за независими гледи-
ща на интелектуалци от различни поколения. Защо млади лица
да не се виждат често на екрана? Надига се нова вълна от мисле-
щи хора − социолози, политолози, писатели, икономисти и про-
чие. Те трябва да откроят новия облик на „Всяка неделя“ по вре-
ме на непредвидимите обрати в битието на България и на света.
     − Смятате ли, че предаването е било някакъв оазис за ин-
телигенцията преди 10 ноември?
     − Разбира се. Не само оазис за „поемане на глътка въздух“,
но и надежда за зрееща промяна.
     − Смятате ли, че „Всяка неделя“ ви направи популярна?
     − Появата ми като събеседник по желание бе първото мое
излизане пред широка зрителска арена. Това ми създаде доста от-
говорности: хората ме познаваха, назоваваха ме по име тук-та-
ме по улиците, бях се лишила от безгрижното инкогнито.
     − Как реагирахте, когато програмата бе спирана некол-
кократно?
     − Изразявах, доколкото бе възможно, възмущението си,
питах „отговорни“ писатели. Неделният ден се лиши от едно
очаквано вълнение. Но в същото време се възрадвах, че не бях
сама, мнозина познати и непознати изразяваха същото недоу-
мение и негодувание от посегателството върху „Всяка неделя“.
     − Кой се страхуваше всъщност от програмата?
     − Имам известни подозрения, че главните плашливци от
това предаване бяха посредствените „интелигенти“, които се
чувстваха пренебрегнати от най-гледаната програма по теле-
визията, а когато успяваха да наложат собствената си поява,
претърпяваха провал и още повече се озлобяваха срещу водещия.
Навярно и управляващата върхушка се е дразнела от някои по-
смели изказвания, както и от нежеланото „популяризиране“ на
лицата, обикновено затиквани в ъгъла на соцобществото.
     − Кой въпрос на Кеворкян няма да забравите никога?
     − Вече споменах въпроса за „творческия опит“. Но един
друг въпрос на Кеворкян след време ме порази с „пророческа“ ос-
трота: „Каква изненада Блага Димитрова си готви занапред?“
Отговорих: „Щом е изненада, не мога да зная каква ще бъде!“ Но
през следващите години непрекъснато се сепвах от изненади-
те, които сама си погаждах. Дори в стихосбирката си „До ръба“
(1996) включих това петстишие:
     НО
     Но знам ли сама как още си предстоя?
     И каква изненада
     съм си оставила за накрая?
     От себе си се боя.
     − Кой е най-хубавият и най-лошият спомен от участия-
та ви във „Всяка неделя“?
     − Най-хубавият и най-лошият спомен е един и същ: въп-
росът за младите поети. Кеворк подстрекаващо добави: „Ако
не желаете, може да не назовавате имена!“ Как така да се измък-
на, без да назова имена на млади таланти, в които вярвам? И
изредих неколцина, между които съвсем непризнатия още Ки-
рил Кадийски. Поразяващ ефект! Спираха ме предимно възрас-
тни поети с гняв: как съм могла да спомена това име, което ня-
ма „доказателства“ за творчески възможности! Обаждаха ми
се по телефона хора, които по друг повод не са ме търсили, за да
ми обърнат внимание колко безотговорно съм изтървала това
име! След време се убедих как точно завистниците улучват
опасността от нов съперник. Кирил Кадийски разви своята дар-
ба в оригинална метафорична поезия, в преводи от френски по-
ети, а също в енергична издателска дейност, като създаде час-
тното издателство „Нов Златорог“. И аз с гордост публику-
вах там своите нови книги: „Транзит“, „Нощен дневник“, „И пак
отначало“ и новия ми роман „Глухарчето“. Ето как най-лоши-
ят спомен от излизането ми в „Събеседник по желание“ се пре-
върна в най-хубавото осъществяване на „благослова“ ми към един
млад творец − Кирил Кадийски.
     − Подкрепяте ли тезата, че „Всяка неделя“ не е била прог-
рама − опозиция на комунистическата власт, а е излизала на ек-
рана с благословия от най-висше място?
     − Не се съмнявам, че тоталитарната власт е допущала
разиграване на привидна свобода, но дори да е давала „благосло-
вия“ от най-висши фактори на „Всяка неделя“, Кеворк със своя-
та програма им погаждаше редовно номера, карайки ги навярно
да кипят от ярост.
     − Мнозина твърдят, че най-големият връх, постигнат
във „Всяка неделя“, е интервюто с Амосов. Кои според вас са
другите върхове?
     − В едно свое впечатление, изказано по радиото и отпеча-
тано във вестник „Труд“ за Кеворк Кеворкян, когото нарекох
„събеседник по призвание“, аз заявих: „В наше време с традиции
на предварителни „сценарии“, на „заготовки“, на отредакти-
рани до последната думица печатни и устни публикации, този
първокласен журналист има смелостта да води почти единст-
вената у нас трибуна без редактор, „на живо“. За това се изис-
ква вътрешна освободеност и поемане на риск от всякакви неп-
редвидени посоки.“ (19 ноември 1981)
     Там споделям: „Незабравими остават събеседванията с
Райна Кабаиванска, с д-р Чавдар Драгойчев, с Цветана Манева, с
народния лечител Петър Димков, с Георги Черкелов и с мнозина
още.“ Сега през далекогледа на изминалите години искам да под-
чертая силното въздействие от появата на художника Георги
Баев. Неговото слово без никакви задръжки навлече отмъщени-
ето на тъмните сили: запалиха ателието му и картините, съз-
давани през най-плодоносния период от живота му, бяха изго-
рени тъкмо в навечерието на ретроспективната му изложба.
Тази трагедия залегна в замисъла на моята „Балада за кладата“, в
която почти буквално съм предала думите на събеседника по
желание Георги Баев.
     − Носите ли талисман?
     − Да, пръстена на майка ми. Много скромен. Искам да вяр-
вам, че ме пази.
     − Помните ли какво сте написали в споменика на „Всяка
неделя“, когато сте били събеседник?
     − Не си спомням. Навярно, защото не е било провокирано
от въпрос на Кеворкян, а оставено за на края мое хрумване в
момента. И моментът е изхвърчал заедно с него.
     − Аз ще ви припомня. Написали сте един стих:
     Злодеянията се повтарят,
     нямаш минало, щом нямаш памет.
     А пък искаш бъдеще да имаш...
     Бихте ли написали този стих и днес?
     − Да, но бих добавила още нещо − „Моята земя е там, къ-
дето тежат моите думи.“
 
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.