тира лицето си. Той трябва да се пази от тази всеядност,
на малкия екран. Те се впускат в допълнителни авантюри, опит-
ефект сред публиката.
екран. В онези години това бяха по три-четири заглавия седмич-
но. „Всяка неделя“ акцентираше на най-интересното и беше един
верен барометър за публиката. Чрез нея се чуваше и мнението на
професионалистите. Нещо, което сега липсва. В момента седмо-
трикове и гъделичка най-ниския вкус на публиката.
− На художествените качества.
началото съм усещал, че мнението на критика е нещо субективно.
В никакъв случай не бива да се канонизира. Затова никога не съм
ругал колегите си. Разбира се, не съм се съгласявал с някои техни
тава своята позиция. Уважавам всичките си колеги и смятам, че
самият Кеворк не би търпял посредствеността на екрана.
но. Дори понякога съм го надценявал, но това е, защото съм сви-
да излезе на екран.
− Днес много се спекулира с понятието „цензура“. Лично аз
тически страни, се радваше на една свобода, от която не всички
творци можеха да се възползват. Какво имам предвид под „сво-
бода“? В така наречените социалистически кинематографии
под контрол подлежаха отделни етапи от създаването на филма.
Това е етапът, когато се пише сценарий. Той минаваше през
художествен съвет. След това на контрол подлежи и етапът на
предварителната работа, когато се пише режисьорската кни-
га. След като тези два етапа минат и филмът влезе в произ-
водство, никой не е имал нито физическа възможност да контро-
лира какво се прави в киното, нито смелостта да надникне в
кухнята на режисьора. Това е времето, когато творецът може
да направи каквото си поиска. После обаче настъпваха неприят-
ните моменти. Готовият филм трябва да се покаже пред съответ-
ния съвет. Аз съм бил член на няколко такива съвета и там се
даваха препоръки за отделни реплики и дължини на епизодите.
Неща, с които един творец можеше да се съгласи, можеше и да
не се съгласи. Имаше хора, които държаха на това, което пра-
вят, и защитаваха произведенията си. Имаше и такива, които
се вслушваха във всякакъв съвет, стига това да им осигу-
ри безпрепятствено излизане на екрана. Нашето кино имаше необ-
ходимата свобода и е въпрос на съвест, доколко един творец се
е възползвал от нея. Някои режисьори заради своя морал тряб-
ваше да преглътнат горчивия хап и филмът им да стои на поли-
ците с години. Убеден съм обаче, че тези, които имаха какво
да кажат, намираха начин да го направят.
− „Всяка неделя“ помогна ли по някакъв начин на киното в
България?
− Несъмнено. Първо създаде обществен авторитет на ки-
ното. „Всяка неделя“ стана явление в едни драматични години, в
които, от една страна, се променяше нагласата, а и имаше смяна
на поколенията. В този момент публиката се беше отдръпнала
от българското кино. Тя като че ли не се интересуваше от него.
Но фокусирането на вниманието създаде възможност първо за на-
саждане на високи критерии, второ − обществеността беше във-
лечена в диалог за стойностите на киното и това не можеше да не
се отрази благоприятно. Често пъти се смята, че „Всяка неделя“ е
едно телевизионно журналистическо предаване, но за мен то е яв-
ление в културния ни живот с индиректното си влияние върху
културата. В съзнанието на хората „Всяка неделя“ беше един мо-
рален съдник, институция, която даваше път на истината.
− На вас лично какво ви даде „Всяка неделя“?
− „Всяка неделя“ даваше шанс за професионално израства-
не, защото самото участие изисква едно вътрешно съсредото-
чаване, стремеж към увеличаване на собствената ти информа-
ция. Срещах се с всички български творци, посещавах и между-
народни кинофестивали. Но най-важното е, че „Всяка неделя“
изгради едни много високи професионални критерии.
− Кои са вашите незабравими срещи със световни творци?
− Общувал съм с режисьори като Тарковски, Михаил Ром,
Вайда, Зануси, Конрад Волф, Бертран Таверние.
− С какво ви изумиха?
− Изумявали са ме с различни неща, защото всеки сам по
себе си е човек планета с изграден възглед върху живота.
Например Михаил Ром, режисьорът, който в съветското кино е
създал първите филми за Ленин, при едно от гостуванията ми в
неговото жилище изведнъж се отплесна и ми каза: „Знаете ли,
млади момко, че като дете съм напикавал панталона на самия Троц-
ки? Баща ми като виден социалдемократ беше заточен в Сибир
и в къщата му са се събирали лидерите на социалдемократи-
ческата партия, в това число и Троцки.“ Останах изумен, за-
щото ми беше казано в години, когато за Троцки не се говореше.
− По какво се различават световните от българските ки-
нотворци?
− Не е правилно да се говори за световни и български твор-
ци. Има наши режисьори, които притежават много голям хори-
зонт на мислене и с тях също винаги е приятно да беседваш. Голе-
мите, световните режисьори обаче, за които вече говорихме, са,
от една страна, ерудирани, от друга − изключително чувстви-
телни. Те са отворени към света и контактът с тях често пъти
не изисква някакви предварителни протекции от някой.
− За толкова време работа във „Всяка неделя“ имали ли
сте конфликти с Кеворкян?
− Не. Кеворкян е взискателен, но и толерантен. Присъст-
вал съм на негови конфликти с екипа, който подготвя предаване-
то. Но те са били заради несвършена работа. Предполагам, че е
запазил и днес тази си стриктност и максимализъм. Не се задо-
воляваше с половинчати резултати.
− Той сам признава, че е мятал телефони, когато се ядоса.
− Слава Богу, с телефон не съм замерян, но съм имал друго
интересно преживяване с Кеворкян. Не си спомням точно коя
година беше, но когато се случи голямото земетресение в Сви-
щов, ние седяхме в студиото и говорихме пред телевизионни-
те камери за някакъв филм. И двамата не усетихме земния трус.
Като свършихме, видяхме пребледнелите лица на операторите
и паниката на хората от екипа. Оказва се, че когато човек е вглъ-
бен в работата си, има неща, които пропуска..
− След 10 ноември „Всяка неделя“ доста се политизира.
Приемахте ли я тогава?
− Кеворк има изострено чувство за интереса на аудито-
рията и завоят към политиката беше нещо съвсем естествено.
Имаше дързостта да се променя и да върви пред публиката. То-
ва често му навличаше гнева на много хора, но той пък не им
обръщаше внимание.
− „Всяка неделя“ имаше доста тежки периоди.
− Всички сме ги имали, но това не й се отрази. Кеворк не
направи компромис в името на това, програмата да продължава
да се излъчва. Напротив, той като че ли ставаше още по-дър-
зък и за първи път се обърна към аудиторията за подкрепа. До
този момент никой журналист не си позволяваше по такъв начин
да общува със своята публика. Тези неща няма как да не оста-
нат в историята на телевизията.
− Носили ли сте някога талисман за кадем?
− Не, но винаги влизам с десния крак навсякъде.
− Ако трябва да напишете нещо в споменика на „Всяка
неделя“, какво бихте оставили от вас?
− Споменът от „Всяка неделя“ не избледнява. Той си стои
буден и надявам се да го съхраня до края на живота си, защото
„Всяка неделя“ ми даде много.
