English
Deutsch
Русский





































     АКСИНИЯ ДЖУРОВА:
     КЕВОРК ВЛЕЗЕ
     В ДЕСТРУКЦИЯТА НА ОБЩЕСТВОТО
 
     − Колко пъти сте участвали във „Всяка неделя“?
     − На мен ми е трудно да кажа колко пъти съм участвала
във „Всяка неделя“, тъй като нямам статистика след 1984 го-
дина. Освен това не отделям предаването „Информационен
дневник“ от „Всяка неделя“. „Информационен дневник“ е съби-
тието, което помня много ярко, макар че преди това бях пра-
вила доста предавания по „ЛИК“. Още през 1973-та почнах в те-
левизията и първият ми филм беше за изложбата на Любен Ди-
манов. През 1977−1978 година в „Информационен дневник“ съм
участвала 25 пъти годишно, което значи приблизително през
неделя. Така че малко ми е трудно да кажа кой е първият ми спо-
мен от „Всяка неделя“. Оказва се, че имам около 120 предавания.
     − Първото ви участие във „Всяка неделя“ е било за една
изложба на малка пластика?
     − Възможно е.
     − Преди да дойда при вас, имах среща с Тодор Динов и той
ми каза, че в първото предаване сте били заедно зад кулисите и
вие много сте се притеснявали. Защо?
     − Сега си спомних! Защото традицията на малката плас-
тика не беше развита у нас. Имаше много изложби на скулпту-
рата, но изложбите на малката пластика точно стартираха.
Тази беше една от първите. Аз се притеснявах да не би да стане
грешка, тъй като в едно предишно предаване бяха написали в
„шапката“ на репортажа ми, че е изложба на скулптура вместо
на малка пластика. А това са две различни неща.
     − И сте се притеснявали тогава?
     − Притеснявах се, защото „Всяка неделя“ започна по съв-
сем друг начин. Тя смени цялата композиция и наруши нещо, ко-
ето много харесвах в „Информационен дневник“. Тогава всички
седяхме в студиото и всеки знаеше какво е говорил предишни-
ят участник. Знаех хората, които са участвали преди и след
мен. А във „Всяка неделя“ се чувствах неуютно. Бях сама срещу
Кеворк. От камерата не мога да кажа, че съм се притеснявала, но
се страхувах от тази нова атмосфера, в която не знаех какво
ще стане преди и след мен.
     Помня, че когато беше поканен Шарл Азнавур в „Информа-
ционен дневник“, аз бях единствената жена в това предаване то-
гава. Защо го помня? Защото Григор Вачков трябваше да говори
след Шарл Азнавур. Той имаше навика, когато излиза в ефир, да ме
кара да стоя до него. Държеше ми ръката и ми казваше − „чист
въздух“. Винаги много се притесняваше. Всички актьори до един
се притесняваха страшно. Единственият, когото съм забелязала
да е спокоен, е Коста Цонев. Григор Вачков трябваше да говори
след Шарл Азнавур. Но когато интервюто свърши, никой не по-
иска да седне след него. И тогава Кеворк ми подаде знак и аз изля-
зох. Преди това обаче се обърнах и им казах: „Как не ви е срам, аз
съм единствена жена.“ Каква жена, аз още се смятах за момиче.
Имах усещането, че съм малка в сравнение с тези, които участ-
ваха. Като свърши предаването, попитах: „Защо така направих-
те?“ А те просто блокираха от една голяма личност. Аз не мога
да кажа, че не се притеснявах, но по-скоро ми беше забавно да наб-
людавам останалите как се стреснаха от едно голямо име.
     − А Кеворк притесняваше ли ви?
     − Не мога да кажа, че съм била спокойна, когато работех с
Кеворк. Първо, защото той имаше един доста напорист стил,
да не кажа арогантен. Много провокативен и най-важното − за
да извади новината, той беше в състояние да наруши всякакъв
добър тон, само и само да постигне това. Което е хубаво. Това е
много добре за един журналист.
     Ние с Кеворк се познаваме от детски години, учили сме зае-
дно в Сливен. Така че нямаме възрастова дистанция, една година
ни е разликата. Дори да се е държал малко и гаменски, нямаше ни-
какъв проблем. Но когато с утвърдени колеги той си позволява-
ше такова поведение, зрителите, предполагам, са го смятали за
много арогантен. Колкото обаче беше трудно за нас като учас-
тващи в предаването, толкова това беше добре за зрителите,
защото той измъкваше всичко най-добро, което можеше да се
постигне. Недейте да забравяте, че екранът е нещо много страш-
но. Той може да те издигне и абсолютно да те дискредитира за
една секунда. Имало е случаи, в които Кеворк развенча имена.
     − Кои?
     − Няма да ви кажа. Просто хора, които си бяха кратуни,
той ги развенча.
     − Имахте ли конфликти с Кеворкян?
     − Не мога да си представя, че съществува човек, който да
не е имал конфликти с Кеворк. Разбира се. То си личи и по често-
тата на предаванията ми. Има години, в които имам много, след
това съм прекъсвала. Това са периодите, когато обръщах гръб
на Кеворк и изчезвах. След известно време обаче се връщах в име-
то на това да покажа една добра изложба.
     − За какво най-често се карахте?
     − Може би ще искате да ви кажа за нещо, което той ми е
забранявал. Не е вярно. Само два пъти сме имали такива случаи,
в които аз съм искала да направя предаване, а той се е опитал да
наложи друго. Само два пъти за 12 години е решавал да смени
темата и аз съм отказвала да коментирам това, което той ис-
ка. В дълги интервали сме били в обтегнати отношения. Ще ви
кажа един конкретен случай. „Всяка неделя“ гастролираше в Ру-
се. Това беше едно тежко пътуване. После ходихме по ателие-
та, ангажирахме художниците, разговаряхме с тях. Аз самата
съм русенска снаха и за мен беше въпрос не само на амбиция, но и
на най-добро желание тази група, която познавам от много от-
давна, да я представя, както бих искала. А Кеворк ми даде три
минути, което беше абсолютна обида. Много му се разсърдих
тогава и предполагам, че той помни това.
     Двама художници обаче, не русенски, а софийски, заради кои-
то пак много се обидих и известно време не се появявах във „Всяка
неделя“, не показаха в годините на проверка след 1989-а, че са заслу-
жавали подобно нещо. Това са хора, в които бях готова да се закъл-
на като морал и гражданска позиция, особено като професионалис-
ти. Но се оказа, че доста съм се лъгала. В този смисъл е възможно да
съм подвеждала и зрителите. Затова защото, когато човек има
амбицията да показва най-добрата изложба на седмицата, обикно-
вено той се води от личните си критерии. Бях 12 години завеж-
дащ отдел „Изобразително изкуство“ във вестник „Народна кул-
тура“ и имах някакъв критерий за отсяване на нещата, но въпре-
ки това не малко пъти съм подвеждала зрителите.
     − А лъгали ли сте ги някога?
     − Може да съм ги лъгала, в този смисъл, че съм преавансира-
ла за някои от художниците, които се оказаха повече занаят-
чии, отколкото професионалисти. Прекомерно ги лансирах, а
те отидоха до ръба на кича, някои даже го прескочиха.
     − Смятате ли, че „Всяка неделя“ ви направи популярна ка-
то личност?
     − При всяко положение. Не мога да кажа, че „Всяка неделя“
не изигра роля за популярността на един или друг от нас. Теле-
визията е нещо съблазнително опасно. Няма да забравя, худож-
никът Сава Савов един ден ме вижда на улицата и ме пита: „Ти
защо гледаш към земята? По-рано като ходеше, винаги се усмих-
ваше и гледаше хората.“ Отговорих му, че ми омръзна да ме гле-
дат като дядо Господ. Телевизията до такава степен ни напра-
ви популярни като физиономии, че невинаги ти беше приятно
да ходиш по улиците. Ние не бяхме господин Никой. Това си има-
ше своите положителни и отрицателни страни. Няма да заб-
равя, когато правихме с Кеворк предаване за Орешака, като пъ-
тувахме, не можехме да слезем вода да пием. Кеворк беше по-
популярен и от политиците дори.
     − Сега сигурно екранът ви липсва?
     − На мен ми липсва въобще съвременното изкуство. Страш-
но ми липсва. Аз съм завършила два факултета − българска филоло-
гия в Софийския университет и история и теория на изкуство-
то в Москва. Славист съм, филолог и историк на изкуството. Се-
га се занимавам с това, за което съм учила. Специалист съм по сла-
вянски и гръцки ръкописи, украса, орнаменти, илюстрации. Не мо-
га да кажа, че съм човек, който не е успял да се реализира. Имам въз-
можност да правя това, колкото и трудни да са времената. Но
контактът с художниците ми даваше нещо съвсем друго.
     − Помните ли някой драстичен момент от участието
си във „Всяка неделя“?
     − Най-драстичният беше през 1979 година, когато на кон-
грес на Съюза на художниците ме обвиниха, че съм проводник на
буржоазно влияние, колкото и това да ви звучи смешно. Обви-
ниха ме заради предаванията, които направихме по „Всяка неде-
ля“ за българските художници в Париж. За Марин Върбанов, Ан-
дрей Лекарски, Никола Манев, Любен Диманов, Ваня Дечева и осо-
бено за изложбите Париж − Москва, Магрит и Кандински. Ня-
кои ме защитиха, но аз бях много огорчена, защото смятах, че
правя нещо полезно и за самите художници.
     По-интересното е, че това, което правихме във „Всяка не-
деля“, беше на живо. Това е и едно от най-големите достойнства
на програмата. Рискът беше голям и за водещия, и за този, който
в момента коментира, и за зрителите, които те гледат.
     Откривала съм почти всички изложби на Нерон (Димитър
Казаков) и съм ги коментирала по телевизията от 1977 година. Ня-
ма да забравя, ако се не лъжа, беше 1979 г., правих интервю с Нерон
за „Всяка неделя“. Тогава беше дошъл в България от Париж Жан-
Мари Дро, един от много известните френски писатели. Той ра-
ботеше с мен филм за Нерон за „Антен 2“. Жан-Мари реши да види
как ще правим интервюто. Нерон беше много интересен худож-
ник, който се правеше на луд. Имаше си известна доза на нестан-
дартност, но и много се правеше на луд, когато попаднеше сред
непознати хора. Това беше неговата реакция да се впише в общес-
твото. Винаги когато правех предаване с него, исках да сме сами, да
няма зрители. Да, но този път Жан-Мари влезе в изложбената зала
и Нерон се ядоса. Започна да се държи зле с мен, просто да се кара,
все едно, че ще се дуелираме. Как свърши предаването, само аз си
знам. Но като приключихме, Жан-Мари ми каза: „Ти луда ли си, да се
съгласяваш да правиш такова предаване на живо. Аз никога не съм се
съгласявал. Първо, осветлението е безобразно, не можеш да се поя-
вяваш така. И второ, той щеше да те намушка, ако имаше нож.“
Обясних му, че това при Нерон е поза.
     − Съжалявали ли сте, че сте участвали във „Всяка неделя“?
     − Не, до 1989 година. 1990 година ми стана обидно, че съм
участвала в това предаване, защото Кеворк го политизира мно-
го. Стана ми обидно, че го превърна в една политическа трибу-
на. Аз на негово място бих се оттеглила за известно време.
     − Извинявайте, Кеворк в продължение на колко години бе
тв журналист № 1?
     − Доста.
     − Е?
     − Той не можеше да си позволи такова предаване, защото
загубихме доверието.
     − Той пак беше № 1 и когато „Всяка неделя“ беше полити-
зирано предаване.
     − Не мога да кажа. За мен „Всяка неделя“ съществува до
1989 година. Той просто го превърна в едно политическо преда-
ване. А можеше да обърне внимание на мотивацията, на поведе-
нието на хората, на съдбата на интелигенцията, на интелек-
туалците. На тези, които се оказаха много крехки.
     Вижте, времето винаги е било едно и също. Да, баща ми каза
тази фраза: „Такова беше времето.“ Но за морала на човека време-
то винаги е едно и също. Тези години след 1989-а бяха време на
изпитание и Кеворк не бива да забравя, че на него му се разреши да
прави това предаване, на него му разрешаваха да го прави.
     − Кога? Преди 1989-а ли?
     − Да. Той си имаше конфликти с отдела на ЦК, зная много
добре, че в такива случаи много от участващите са му помага-
ли. Опитахме се да обясняваме, че Кеворк трябва да бъде точно
такъв, какъвто е, че такова предаване е необходимо.
     − Значи вие подкрепяте тезата, че това е било едно поз-
волено опозиционно предаване?
     − Разбира се! Цялата наша интелигенция беше такава. Ние
бяхме просто инакомислещи, но нямаше опозиция в пълния сми-
съл на думата. Кой от нашата интелигенция си сложи главата в
торбата? Ние всички протестирахме по един много своеобразен
начин, който е присъщ на нашия културен модел, в който сме
отрасли. Ние сме православният културен модел, в който вина-
ги инакомислещият, протестиращият е бил толериран. Винаги.
Нашата история е такава, че показва една толерантност
към лудите. Във Византия и православния свят това са хора, кои-
то са могли да говорят всичко. Те са били тези, които са говорили
срещу царя, срещу патриарха и никога обществото не ги е изхвър-
ляло. Докато на Запад са ги качвали на кораби и са ги удавяли в море-
то. Тоест тази толерантност към инакомислещите никой не си
дава сметка как се отразява и до ден днешен върху цялото общес-
тво. Имаше у нас хора, които говореха по друг начин и се излагаха
на риск. Но никой от екипа не беше между тях. Никой не си заложи
нито семейството, нито собствената глава, никой от нас не вле-
зе в затвора. Така че ние бяхме в известна степен галеници.
     − Имало е хора, които са били пращани по лагери.
     − От тези, които работехме в предаването − не. Имаше
поканени във „Всяка неделя“, които преди това са били в лагери-
те, като например Йордан Вълчев, може и други да е имало, но аз
сега си спомням за него. Никой от екипа обаче не е бил арестуван
или нещо много страшно да му се е случило. Някои ми казват:
„Ти си говорила свободно, защото си дъщеря на баща си.“ Това не
е вярно. Имаше и други деца на бащите си, които дори се опи-
таха да водят „Всяка неделя“. Аз исках да помогна на Янчо Та-
ков, но той не е виновен, че не можа да се справи.
     − Не се ли страхувате, че някой ще ви обвини, че защита-
вате една система, в която е бил баща ви?
     − Но аз също съм живяла в тази система, не само баща ми.
Защо ще я защитавам. Нека ми кажат, че не съм права. Нека ня-
кой ми каже, че тези художници, които съм представяла, не са
били стойностни, че не е имало културен живот. Децата меч-
таеха да станат актьори, художници, спортисти. Сега мечти-
те им са съвсем други. Златният телец се опитва да измести
духовните идеали.
     − Вие сама казвате, че понякога сте се лъжели.
     − Всеки се лъже, когато лансира един млад човек. Освен това
след 1989-а дойдоха много тежки години. Беше въпрос на оцеляване.
     − Защо спираха програмата на няколко пъти?
     − Спираха я, защото Кеворк си е позволил малко повече, ко-
гато предаването ставаше пиперлия. Но колкото и пъти да я спи-
раха, пак я пускаха. Искате ли да ви изброя имената на художни-
ците, за които сме правили предавания, и да ви попитам извън
тези имена много ли бяха хората, които чак пък толкова бяха
добри и не се показваха в изложби. Михалис Гарудис, Никола Ма-
нев, Георги Баев, Любен Диманов, Иван Кирков, Емил Стойчев,
Иван Вукадинов, Енчо Пиронков, Димитър Казаков, Йоан Левиев,
Димитър Киров, Яшарали Тахиров, Сулейман Сеферов, Вежди Ра-
шидов, Йордан Кацамунски, Лика Янко, Николай Майсторов, Ата-
нас Яранов, Валентин Старчев, Ставри Калинов, Величко Мине-
ков, Меркадо, художниците от фабрика „Вулкан“ във Варна и мно-
го други. „Всяка неделя“ коментираше всичко, което е авангард-
но. Някъде след 1970 година имаше всички условия в нашето об-
щество да се създаде една либерална интелигенция, която беше
овладяла до съвършенство езика между редовете, изказа между
редовете. Когато говорехме, ние не протестирахме гласно, но
между редовете се четеше страшно много. Голяма част от ин-
телигенцията беше инакомислеща и й се разрешаваше така. И аз
не смятам, че едно предаване като на Кеворк трябваше да отре-
че всичко, което беше правено преди това. Не приемам позиция-
та на Кеворк през 90-а, 91-ва. Трябваше да се намери балансът.
     − Осъзнавате ли, че в момента развенчавате един мит?
     − Защо? Защо да го развенчавам? Напротив. „Всяка неделя“
си позволи да популяризира най-авангардното, което беше. Но тя
го правеше тогава. Ако искаха да го забранят, щяха да го забранят.
     − Кой го забраняваше всъщност?
     − Аз предполагам, че идваше от отдела за пропаганда и аги-
тация в ЦК, защото обикновено там се обаждаха да се застъпват.
     − Вие лично какво правехте, за да защитите предаването?
     − Доколкото са ми били възможностите, обаждах се на поз-
нати хора.
     − Те какво ви отговаряха?
     − В този отдел имаше и свестни хора, които защитаваха
Кеворк и предаванията след това се пускаха.
     − Кой беше най-чепатият в отдела?
     − Аз съм била викана само два пъти в този отдел и не ис-
кам да се връщам заради тези неща. Твърде много хора се напра-
виха на интересни, аз няма да се правя. Не желая. Не му е дошло
времето и ще се изтълкува лошо. Когато е трябвало, съм казва-
ла това, което мисля тогава, във времето.
     След като съм била завеждащ отдел в „Народна култура“
и след като напуснах с подаване на писмо и молба, никой не ме
извика, за да ми каже: „Да! Приемам ти молбата.“ Никой! Ей та-
ка, сякаш въобще не бях работила 12 години. Никой не ме попи-
та защо го направих. И няма и да ви го кажа сега. Още не му е
дошло времето. Първо, сме живи всички хора и нека са живи и
здрави още дълго време. Второ, всички от тях са имена. Защо
трябва да разказваме тази част от кухнята, която би дискре-
дитирала много от тях. Аз пък не искам да го правя това.
     − Каква беше причината „Всяка неделя“ да се превърне в
предаване легенда?
     − Това го казвате вие. Възможно е така да се е възприемало,
но ние нямахме усещането, че това е едно предаване легенда. Аз
специално съм се старала художници, които виждам, че имат в
себе си потенциал и нямат още популярността и не се нареждат
сред най-купуваните, а и не са от тези, които бързо получават
звания, да ги изкарвам във „Всяка неделя“. Недейте забравя, че Иван
Вукадинов стана много късно „заслужил художник“, почти непос-
редствено преди 10 ноември. А Лика Янко и Димитър Казаков-
Нерон въобще не станаха. На две предавания ми е ставало лошо и
едното беше за Лика Янко, а второто − при Николай Майсто-
ров. При Лика Янко се получи така, защото по време на предава-
нето се нахвърли един човек, зрител, да ми каже, че лансирам ху-
дожници, които не са стойностни. Операторът с камерата за-
гърби човека. На мен ми стана лошо и загубих съзнание по време
на директното включване. Беше много неприятно. Беше непри-
ятно и заради Лика Янко, защото беше там и не трябваше да
слуша всичко това. На втората изложба на Николай Майсторов
пък един започна да крещи срещу мен, когато говорeх на живо.
     − Как се излизаше от такива ситуации? Прекъсваше се
предаването?
     − Не, продължаваше. Просто не спирах да говоря, а опера-
торът загърбваше зрителя.
     − Какво е за вас самата „Всяка неделя“?
     − „Всяка неделя“ беше алтернативно предаване. Това бе-
ше алтернативата на телевизията. Извън официалната теле-
визия имаше само „Всяка неделя“. И въпреки тази алтернатива
не може да се каже, че това е извоювано със страхотна борба. Аз
не защитавам този режим. Аз го защитавам в позитива му. Знам
му негатива. И не можеше такъв журналист като Кеворк, кой-
то толкова години беше на върха на вълната, да се включи най-
активно в деструкцията. Това не приемам. Вие защо мислите,
че Кеворк не се появява? Аз имам за себе си отговор. Аз смятам,
че Кеворк е един човек, който умее да напипва точно и общест-
веното мнение и да се ориентира в ситуацията. Той много доб-
ре знае, че това доверие, което имаше в него зрителят до 10
ноември, той го няма вече. Загуби го в края на 1989 и 1990 година
с тези предавания. Е, имаше попадения като Амосов.
     − Това беше преди 1989-а.
     − Преди 1989-а ли беше? Много хубаво предаване беше. Се-
га една „Всяка неделя“ е много необходима, но тя не може да бъде
старата „Всяка неделя“. Тя не може да е старата, защото аз не
виждам откъде Кеворк ще вземе екипа от хора. Той не може да
се обърне към старите си партньори.
     − Защо?
     − Защото малко от тях са тези, които в последните го-
дини не написаха халтура, не написаха срещу някого, оттеглиха
се. Много от хората девалвираха, защото във всякакви вестни-
ци се появиха с всякакви неща и фактически олекнаха. А време-
то е много интересно. Отново до една-две години ще се появи
необходимост от подобно предаване. Сега нещата започнаха да
изкристализират и се получи тази страшна истина за другия
свят. И то защото моделът, който прехвърлихме от онзи свят,
дискредитация на бляновете, е в най-изопачения вид.
     − Кога сте критикували Кеворкян?
     − Кеворк не съм го виждала много отдавна и на този въп-
рос мога да отговоря само на него, директно. Иначе се получава
интрига. Аз го уважавам като журналист.
     − Липсва ли ви от екрана?
     − Да, но не знам, ако се появи, дали ще му вярвам вече. Не мога
да забравя 1990 година. Той просто нямаше право да прави това.
     − Но това беше един период на еуфория.
     − Тази еуфория беше за всички, защо някои други не го нап-
равиха, а той трябваше да го прави?
     − Той беше силна фигура.
     − Беше! А можеше да остане силна фигура. Ако беше изля-
зъл по-рано от „Всяка неделя“, а той се опита отново да бъде
това, което е, и започна да плюе. Той просто влезе в деструкци-
ята. Ние с Кеворк не сме се разминавали, докато работехме. А и
не смятам, че отношенията на двама души, които работят
заедно, са добри, когато те са в идеална хармония и всеки като
папагал повтаря другия. Най-добрите ми приятели са тези, с
които съм непрекъснато в спор. С Кеворк, общо взето, отно-
шенията ни бяха такива, разбирахме се и добре работехме. Не
мога да кажа, че сме били приятели.
     − Когато двама души се събират и се разделят, и пак се
събират, това не е ли голямата любов?
     − Не мога да кажа, че сме питаели голяма любов един към
друг. Не, напротив. Нашите отношения бяха както в учени-
ческите години − на или-или.
     − Носили ли сте някога талисман в студиото на „Всяка
неделя“?
     − Ние, българите, поради това, че не сме достатъчно рели-
гиозни, сме много суеверни. Аз по принцип никога не се разделям с
две неща. И двете са свързани с мои близки хора. Едното е от
брат ми, а другото е от моята колежка и приятелка, с която
работих − Лидия Калчева, дъщерята на Камен Калчев. На ръката
ми остана нейната гривна, която винаги нося, както и това, ко-
ето имам от брат ми. Страх ме е да не ги нося. Вижте, Кеворк
ако реши да ви провокира, никакъв талисман не може да ви спаси.
     − Коя според вас е най-несправедливата критика към „Вся-
ка неделя“?
     − Това, че го наричаха официозно предаване.
     − Вие не сте били събеседник по желание, но ако трябва да
напишете нещо в споменика, какво ще е то?
     − Ако трябва да напиша нещо, то ще е обратното на Бер-
дяев. Истината не е само в нищото, а е и в нашето битие, т.е.
в нашия живот и морал. Не се ли учудвате, че в България преди
10 ноември имаше толкова много интелигенти, една либерална
интелигенция, и се оказа толкова бедна на интелектуалци. Ин-
телектуалецът е човек, който е готов да рискува живота си в
изграждането на обществото. Той е градивна фигура, той е лич-
ност, при която Аз-ът е много изявен. Не се подчинява лесно
или въобще не се подчинява. Затова мисля, че ние сме имали мно-
го интелигенти и малко интелектуалци. Ето това е нещо, за
което можем да упрекнем предишната система.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.