Евтим Милошев гостуваше на Жени Марчева - и по някое време тя отвори дума за състоялия се наскоро "римейк" на Асамблеята "Знаме на мира", като вметна нещо иронично. Отговорът на Евтим беше направо забележителен: той отказа да участва в "политически разказ" за въпросното събитие, интересували го неговите "човешки" черти, така се изрази - още повече, че самият той навремето бил участник в Асамблеята. 

Дори само заради тези си думи Милошев заслужава да заема поста министър на културата - особено днес, когато невнятните ни политикани се набъркват буквално във всичко и колкото по-безпомощни са, тлкова са по-агресивни. От всичко искат да правят "политика", дори от собствената си трогателна невзрачност.

Най-досадни в това отношение са гробарите на соца - той, разбира се, отдавна е изтлял окончателно, но неколцина болнави типове не  се отказват да го ексхумират - очевидно това занимание ги прави значими, поне в собствените им очи.

Между другото, в интервюто с Милошев имаше и въпроси за заплатите на шефовете на Националния дворец на културата,  които били десетина хиляди евро, че и повече - това са пари, наистина  неприлично неподходящи за един културен институт, който, отгоре на всичко, бил затънал в дългове.  Тази лакомия издава един изначален недоимък , от който някои хора изобщо не могат да се освободят. Но това вече няма нищо общо с културата.  

Когато в началото на 90-те години Костов каза, че в България няма култура, това не беше само нелепа констатация за достиженията на Миналото, както решихме в гнева си - а по-скоро прогноза, доста мрачна, но и до голяма степен вярна, ако се има предвид просяшката роля, която бе отредена на културата.

Всичко - от здравеопазването до културата - трябваше да се превърне в търговия, в алъш-вериш - безскрупулен и безмилостен. Така се и случи. В момента излъчват по радиото реклама за някакво виенско колело - било най-голямото, както се полага на всичко край нас, вечните комплексари; от него можело да се любуваш на света, докато хапваш от мазнотиите, които са ти пробутали от процъфтяващата чаршия, обсебила пространствата около "двореца на културата"; независимо от импозантните си размери, той изглежда жалък в прегръдката на кебапчиите - но и ние ще изглеждаме жалки, ако заопяваме отново за търговците и Храма. Няма смисъл - Храма отдавна е превзет и вече дори е опустошен, а крясъците на търговците заглушават всички молитви, ако изобщо някой се моли в него. Мятайте се на Колелото - и се отдайте на мазнотиите на Забравата.

Милошев спомена и прочутата "класическа" гимназия -Националната гимназия за древни езици и култури и не пропусна да ни подсети колко от нейните питомци се ползват със завидна популярност - и това е само едно от рутиннните чудеса на онова образование, което самата Маргарет Тачър била похвалила. Интересно е друго: колцина от въпросните питомци все още помнят, че любимото им училище е създадено от Людмила Живкова и проф. Александър Фол?

А аз се сетих за Ленин. 

Ето защо. Директор на гимназията в продължение на повече от три десетилетия беше Гергина Тончева - поканих я да гостува в "Събеседник по желание", беше 349-ия участник в тази рубрика, това се случи на 24 май 1987 година. Разговорът вървеше с необичайна за стила на предаването кротост: защо има отлив от учителската професия, как трябва да се поощрява творческата мисия на учителя - и внезапно цъфна Ленин. 

Ето как стана това - фрагмент от интервюто:

К.К.: Да не пропуснем и заплащането...

Г. Т.: Разбира се, и материалното заплащане има много голямо значение. Защото аз ще си позволя в този ден да цитирам една Ленинова оценка, че не е благоприятно, когато полицаят получава повече от учителя, никак не е благоприятно за една държава, за едно общество, което допуска едно такова нарушение на много сериозни ценности". /край на фрагмента.

Говореше се, че Тончева се е ползвала с покровителството на Л. Живкова, но нея я нямаше от 6 години - и, все пак, Тончева се осмели да каже това, което си беше намислила да каже.  А идеологическите пазванти нямаха полезен ход - те са безсилни, когато ги уязвяваш с думи на собствените им идоли. Нищо особено не последва – а и с волностите на „Всяка неделя“ бяха донейде свикнали. В крайна сметка, така, малко по малко, се отвоюваше свободното говорене.

Днес обаче, при целия привиден медиен разгул, веднага ще те сръфат, ако кажеш в предаването си, че сме полицейска държава.

Макар че, какво друго да си мислш, когато напоследък телевизиите непрекъснато дуднат, че МВР е най-важното министерство.

Тончева си свърши работата с Ленин и си тръгна. Аз обаче продължавах да се чудя, доколко е накърнила репутацията на "Всяка неделя", където не се споменаваха за щяло и нещяло, а всъщност изобщо не се споменаваха комунистическите светци. Живков вече на два пъти публично беше размахал пръст по скромната ми милост - понеже във "Всяка неделя" не се говорело за Партията. Имаше право - това беше известно и на участниците и  никой не си даваше зор да наруши това негласно правило. 

Веднъж питах Б.Р., с когото често се виждах по онова време,  какво толкова го е еня Живков за тази малка особеност на предаването ми. А той направо побесня и рече с присъщата си безцеремонност: "Абе, толкова ли си глупав, изобщо не става дума за Партията, а  за него, подсеща те, ама ти не вдяваш!" 

"Ами, добре, сега вече имам подходящ отговор на подобни упреци, щом самият Ленин е споменат в предаването" - направих опит да се пошегувам, но Б. вече беше решил, че няма никакъв смисъл да продължим разговора. 

Истории, като тази с Тончева не бяха малко, имаше и далеч по-недопустими неща - кулминацията беше сензационното интервю с Амосов, но и те не бяха проява на някакъв героизъм - просто се сетиш за нещо, пробваш - ако мине, мине, ако не - пак пробваш. 

Когато съобщих на обичайната програмна "планьорка", че съм уговорил Радой Ралин за "събеседник по желание", шефовете само хлъцнаха, ако не броим отровните погледи, които ми хвърляха. Но беше ясно, че трябва да се примирят и да измислят начин как да си опазят задниците след очаквания провал. Във всеки случай, отмяната на поканата към Радой щеше да е още по-голям гаф. А и не можеха да ме накиснат, че не съм спазил указанията на прословутия "Списък на забранените лица" - просто, защото тъй и не ми го показаха. Изглежда, смятаха, че мога от разсеяност да спомена за него - примерно ей така: "Опитах се да осигуря участието на Х, каних го няколко пъти, но той все отказваше, а пък и бездруго е в списъка на забранените лица". Понякога дори им влизах в положението на шефовете, как да се оправяш с такъв главанак. Ни се води, ни се кара.

Бяха минали 12 години, откакто бяха изгорили в пещите на  Полиграфическия комбинат целият тираж на "Люти чушки" на Радой и Борето Димовски - и през цялото това време Радой беше без работа, за публични изяви да не говорим, беше като чумав за медиите. Живков сериозно се беше засегнал, свинският му подпис го беше извадил от равновесие - та се беше наложило дори Георги Марков синовно да го успокоява. И изведнъж - Радой събеседник по желание! Така се получава, когато криете от някого списъците си.

Седнахме да обядваме в Дома на киното и привечер, след шестчасови кандърми, не особено изобретателни, Радой се съгласи. Но непрекъснато повтаряше едно и също: ще го оставя да говори каквто си ще - Готово, имаш го! - а накрая ще го оставя да говори, без да му задавам въпроси. Готово, имаш го и това! В онзи момент бях готов да му обещая всичко.

Радой до край не вярваше, че ще го оставя да говори каквото  си иска, дори и по време на предаването още не беше убеден. 

Но, тъй или иначе, се докарахме до заветните финални пет минутки, в които щеше да говори, без да му досаждам с въпроси.  И той започна - това беше една прочувствена пледоария в защита на Милчо Левиев, един нормален човешки жест към него - като изключим дребната подробност, че Милчо беше избягал от България, а беше направо немислимо да се говори за "невъзвращенците" - тъй наричаха властите бегълците, те все едно, че не съществуваха, и дори целокупното българско население да се беше измело от тук, пак нямаше да се говори за това. 

Радой говореше и говореше, и още не му се вярваше, че това наистина му се случва, а аз му се усмихвах любезно - и мислех, има ли смисъл да му задам някакъв финален въпрос, например: "Какво ще завари Милчо, ако се върне, ще завари ли нещо ново?"- някакъв въпрос от този десен. Но накрая се отказах. Нямаше смисъл от подобен въпрос, нищо не се беше променило, а и нямаше изгледи скоро да се промени. А заради мимолетния кеф от един въпрос, щяха вече наистина да отрежат главата на Радой - а и той вече беше получил онова, което искаше, публиката пък беше научила нещо важно за Милчо и за приятелството; и още нещо, дори по-важно: Истината, дори да е изпотрошена от насилниците, винаги успява да изпълзи на светло.

И за мен беше останало парченце от сладостите на вечерта, нещо подходящо за "Законите на К.К.": "Не задавай на събеседника си въпрос, който не си готов да зададеш на себе си".

И още нещичко: "Не подритвай Миналото, за да се харесаш на себе си, защото винаги могат да ти го начукат с някой Ленин!".

И сега следва въпрос с повишена трудност. Доста хора ме питат, защо не напиша нещо за Любчо Дилов. Опитвам се да съчиня някакъв приемлив, предимно за мен, отговор, но засега не успявам. Той беше прекалено любезен към мен - и това също ми пречи. Надписа ми книгата си за Слави/"За стърчането" така:"На учителя Кеворк - с обич и благодарност". Ето, казах го - и съм вир вода  от притеснение. Добре, да вървим напред: думата "Обич" се среща често в автографите. "Благодарност" - доста по-рядко. А пък "Учител"- съвсем рядко. Отдавна вече никой никого не ебава. По-горе стана дума, че недонаправени идиоти осраха всичко в политиката. А телевизиите сладоострастно показваха, как някакъв  дебил кастри Любчо, че бил дремнал по време на парламентарно заседание. Не е за хвалба, разбира се, но какво друго да правиш, когато си заобиколен от мъртвородени? 

Бил в услуга - Любчо - на "мутра". Преди години Левчев каза, че Живков му е бил бодигард - разбрахте ли го тогава, разбирате ли го сега? Най-малкият грях е някоя "мутра" да ни пази. Не знам, но ми се иска така да е. 

Друго обаче е съвсем сгурно: никой никого на нищо не може да научи - особено в нашия занаят. Чудех се, защо в тази дописка го ударих на спомени. Но причината за това току-що я научихте.