Ботев стоеше безучастно, сякаш случващото се край него не го итересуваше особено, а и то не беше кой знае какво - някакви дечурлиги се напъваха да измислят нещо в отговор на репортерския въпрос: "Кой е Ботев?". И едно от тях успя да ни съобщи, че е "борец за свобода". 

Това откритие не трогна Ботев, но и той трябваше да каже нещо, за да свърши някаква работа репортера - и затова смутолеви няколко думи, на които никой за нищо  на света не би обърнал внимание. И Ботев беше наясно с това, затова побърза да млъкне и да се затвори в ролята си на истукан нейде във Врачанския балкан, насред скромното тържество по повод 1 юни - Денят  на детето, който неизвестно защо се честваше заедно с Денят на Ботев, той пък бе подранил с един ден - от телевизията изглежда бяха решили, че зрителите ще бъдат впечатлени от това новаторско хрумване. А  и самият Ботев ще бъде по-разкършен и отзивчив на следващият ден - 2 юни, когато се очаква да изтъгуваме деня на неговата гибел и тази на останалите поборници - ако бяхме такива, каквито трябва да бъдем. Вместо това, този ден много често вече се отбелязва като "празничен" - тъй както с "тържества" отбелязваме и обесването на Апостола . Тези езикови издевателства изглеждат като нещо случайно, но това е така само на пръв поглед. Истината е, че фалшивият ентусиазъм е обсебил/покорил почти всичките ни празници. И може би това е причината някои толкова да настояват да се пенсионира Трети март като националния ни празник  - с надеждата, че това ще освежи в някаква степен самия празник; ще му теглят едно лустро, а и ще разкарат по този начин и проклетите руснаци, които все освобождавали без някой да ги е молил за това. И вече трудно ще намерите българин до 20-25 годишна възраст, който да не е убеден в това. Тъй или иначе, ние сме единственият народ, който мрънка срещу освобожденията си и може би това е причината сърбите и гърците да са се измъкнали доста по-рано от сладостите на "съжителството" с агите. 

Освен, че сме капризни по отношение на освободителите си, ние сме и винаги готови да посегнем на себе си  - и вече и 2 юни трябва да бъде унизен, за да не изглежда като кулминацията на една кървава мартиролгия; напоследък тя обрасва с нови и все по-сочни измишльотини и нищо чудно скоро да притурят към "честванията" на 2 юни и загадката с убийството на Войводата от човек от четата му, както настояват някои - и този позорен факт да стане причина и Ботев да не го споменаваме вече. Изобщо, вкиселяването на Историята ни не спира дори за ден...

На 2 юни Ботев изглеждаше далеч по-внушително, беше и по-велеречив - имам предвид Ботев от телевизионните новини. От него, изигран от "даскал Филип Филипов"/така бе обявен, чухме следното: "Аз днеска искам да покажа за пореден път един истински, от плът и кръв българин, с ей такова грамадно сърце...". Човекът беше много възторжен - дотам, че сякаш настояваше да го приемем за истинския Ботев. За някои подобно вдетиняване в ролята може да изглежда смешновато - но при всяко положение е далеч по за предпочитане, отколкото щавенето на Истината от мераклиите да бъдат припознати за нейните екзекутори.

И децата - този неизбежен придатък, който сякаш трябва да инфантилизира всеки празничен репртаж - и те бяха по-убедителни, понеже не изтискваха от тях някакви оценки за Ботев; едно момиченце каза, че са подгизнали от дъжда, но пък си струвало. Нищо чудно, тази банална подробност години напред да оключва в него интереса към Истината...

А пък един младеж се пребори за място пред камерата, сякаш искаше да ни довери най-важната тайна: "Аз съм Черкезинът, който уби Христо Ботев, аз съм Черкезинът!" - викаше той. Ясно е, какво искаше да внуши. Ако, освен дъжда, децата запомнят и Черкезина, това след години може да се окаже за тях по-важно напътствие, отколкото изстъпленията на Злословието. Стига, разбира се, все още някой и тогава да се интересува от Войводата, от Поета и всичко останало.

Питам се, дали не преувеличавам значението на откъслеците,  които видях по телевизията. В тях имаше известна екзалтираност, но липсваха кухостта  и злонамереността, които насилват от години Миналото, Историята, Времето. До такава степен, че човек се пита, дали вече дори и онова, което трябва да бъде опазвано под знака на една святост, всъщност не е подвластно на нещо съвсем друго? 

На една неясна докрай сила, за която едва тия дни прогледахме - и то, за наш срам, покрай един уж банален крими случай? 

Когато осъзнахме, макар и все още не изцяло, че може би най-важният елемент от съществуването ни щ се окаже удостоверението за търпимост - а то, макар и реално да не съществува има силата на клетва, която никой не смее да наруши. Тук е моментът, в който трябва да поясня сякаш невъзможната връзка с фамозното варненско селище, изникнало от нищото. В тази афера важна роля играе тъй нареченото "удостоверение за търпимост": официален документ, издаван от главния архитект на съответната община, който удостоверява, че незаконно построен имот не подлежи на премахване, тъй като отговаря на строителните и градоустройствени правила от момента на неговото изграждане".

Ако следваме логиката на този документ, всичко може да се окаже защитено под похлупака на Търпимостта. Нашата към другите, тяхната - към нас. И в това да се крие тайната на оцеляването ни. 

Абсурдното селище край Варна, което никой не е искал да види, е само една банална проява на тази търпимост/болест - тя прави впечатление, заради нахалството на авторите й да придадат на "творбата" си максимално възможната гротескност - сякаш не крадат гора, а създават художествено произведение.  Имат право - те без никакви усилия са разбрали, че сме базразлични дори към онова, което предопределя съдбата ни; и е въъзможно поради този си недъг да не сме им и изобщо интересни...

 Впрочем, все още не  са ни задължили да имаме документ за търпимост и да го носим със себе си - но това не е и нужно. Поне за това ни имат доверие. Ние по начало сме си такива - изрядно търпими. Колкото повече ни притиска келявият ни животец, толкова по-търпими ставаме. И това няма да има край.

Но няма и защо да се оплакваме -  след като държавата е най-сръчна в това отношение. Взаимната търпимост е нейната застраховка - тя ви търпи прегрешенията, вие пък ще търпите нейните. Танто за кукуриго се получава, но и това е нещо.... 

И всичко това не се е случило наведнъж. Трябвало е време, за да узреее търпимостта до желаната степен. Преди двайсетина години се чудехме, как и то точно в София някакъв тарикат с едно разрешение за строеж на ограда беше вдигнал четири блока. Днес такива истории изглеждат като незначителни кокошарски изпълнения, които не заслужават никакво внимание. 

 През годините на няколко пъти съм писал в дописките си, уж на шега, но всеки път с все по-голям страх, че трябва да внимаваме някой управник-идиот да не ипотекира България и един ден направо да се похвали, че вече я е продал. След варненската афера това изглежда напълно възможно. Отмъкнали са едно парче от територията на държавата - и никой пет пари не дава за това.

Варненци не са слепи, виждали са какво се случва, но са решили, че търпимостта е по-могъща сила от закона. А и всеки все нещо търпи, докато други го изтърпяват него самия. Това е порядъчно срамен бартер, но пък някакси поддържа някакво равновесие... 

Това се случва в същата Варна, където имаше внушителни протести в защита на кмета на града, тяхната енергия беше дори по-силна от тази на софийските протести. Ами сега, защо Варна кротува?Нямаше протести  и заради изчезналата река в "Елените", която внезапно се върна. Можем дори да се запитаме, мислимо ли е изобщо някой ден София да подкрепи погубеното  село Бисер, удавено от язовир, чийто собственик и досега май е неизвестен. И това чудо заслужава да бъде описано: в една без мярка крадлива държава да не е ясен собственкът на цял язовир?! И не оня лъчезарен случайник Плевнелиев да се кипри в Бисер, качен на бронетранспортьор - спасителят сладък - ами софиянци да се изсипят там?

Не върви обаче да упрекваме обикновените хора, когато самата държава е в режим на зверско послушание, което ражда, наред с всички останали дивотии, и търпмостта. 

Онзи ден се чу, че ще купуваме за един милиард ракети  за "нашите" самолети Ф-16. Но самите самолети засега ще са паркирани някъде, докато бъдат способни да носят дежурства за опазването на "българското небе".

Няма управник в България - от цацата до най-горната камбанария, който да не прави всичко по силите си, за да ни докаже, че заслужава удостоверение за търпимост.

У нас всичко е на отломъци - Историята, Истината, Животът дори. Всичко се поднася ден за ден, и на другия ден се забравя, дори заличава. Не може да има истина чрез подобни отломки. Днес говорят едно, утре - съвсем друго.

А накрая и да се окаже, че единственото, което някак ни скрепява, е търпимостта?