Това се случва в една обикновена телевизионна вечер, направо прекалено обикновена, дори най-големите нахалници от политическия паплачор са се скатали някъде. Нищо не предвещава с каква хубава история ще разполагаме след час и нещо. Но така е в телевизията: напъваш се да направиш нещо  и обичайно се задоволяваш с поредното нищо, а и то май вече все повече се харесва на публиката. И тя се е уморила да чака онова Нещо, което направо ще й измъкне душичката... 

Минутите си текат кротко, и вечерта се изнизва също кротко - и тогава внезапно чуваме паролата, която толкова ни плаши и все пак я очакваме. Знаем се - ние все очакваме някаква парола, от някой, от някъде - и все закъсняваме за срещата на четата, от която се очакват чутовни подвизи...

Бившият шеф на  противопожарната служба изглежда в добра форма; всичко му е минало през главата, нагледал се е през годините на коварствата на една уникална комбинация, подходяща точно за такива балами като нас, претръпнал е отдавна от мръсните игри между кишата и сушата, и всички сме наясно, че тъй ще я караме до второ пришестви - ако не ни запалят, ще се опитат да ни издавят. 

Николов вече не е на служба, но пък е съветник на самия министър на вътрешните работи и тъкмо затова е добре от него да се чуе истината - а тя е, че сме непасяеми, до такава степен сме се зарязали, че направо сме неспасяеми. Човекът е честен и ни го казва без излишни усуквания. Пита го - в кротката телевизионна вечер - нещо за системата за "ранно предупреждаване" и той го казва от ясно по-ясно: "Хора, бягайте, когато се зададе водата". 

Никаква система на тоя свят не може да помогне на хора, които до такава степен са се изоставили на милостта на някакви случайници - затова, плюйте си на петите и бягайте! Пък и нямате друг избор - щом и досега мостовете на Кольо Фичето са по-читави от тия на европейска България. Николов сочи нагоре и казва: "Вижте ги колко са високи мостовете на Фичето, никаква река не може да ги залее и потурчи" - и всички в този момент се сещат за "европейскте"мостове за към Царево и всички останали...

Пак ще се върнем към паролата на Николов. Сега е ред - все в същата обикновена телевизионна вечер - на "Торнадото на световния спорт", както съм нарекъл тази жена преди доста години, и тя все се чуди какво всъщност искам да й кажа. Но пък как иначе да наречеш тази велика жена, която е донесла на България 294 медала. 294! А 294, както и да пресмяташ, дори както и да цапотиш, все си е 294 - и тук, в страната с евромостовете. Това може и да се зловиди на някои тиквеници, обаче дори от "Рекордите на Гинес" клекнаха пред това проклето 294... А за цапотенето винаги ще има мераклии тук - и заради това също сме за Гинес. Но няма кантар, който да хване докрай тази ни страст. 

Спомням си, как веднага след номера, който слугите на Живков скроиха на 10 ноември 89-а и то още докато лазеха пред него на колене - във "Всяка неделя" дойдоха шампионките Лили Игнатова и Диляна Георгиева и изсипаха на масата ми няколко торби с медали. Бяха бесни и с основание, защото някой ги бе нарекъл "номенклатурни медали"... И досега е все същото, все се намира някой да се звери в чуждите медали  и пр. - знаете останалото.

По Би Ти Ви отделиха няколко минутки на Торнадото, за повече нещо им се досвидя. Бяха доста по-щедри към Везенков, който стана европейски шампион с гръцки баскетболен отбор. И това не е малко, разбира се, особено ако сме забравили числото 294. Отгоре на всичко друго, Торнадото не знае как да си държи устата затворена или поне да е правилно отворена, никога не го е правила...

Сега, в краткия репортаж, посветен на 80-годишнината на Торнадото, видяхме Мария Петрова и някакви дечурлига и толкова. Не си бяха направли труда да издирят останалите "златни" момчета. Към паролата "Хора, бягайте!" можем да прибавим и още няколко думи, та тя да изглежда така: "Хора, бягайте от себе си!" И това ще изглежда справедливо - както сме нагазли от години в лепкавото Блато  - и ни напред, ни назад, сякаш сме прокълнати от най-кривите фигури на Настоящето, от  измамници- потурнаци - дриснята на един Народ. Това е положението - затова бягайте и от себе си, поне това предателство да е ваш избор, може би тъй ще се почувствате по-спокойни...

В социалните мрежи нагласиха Нешка като "комуняга" - нея, която правеше на мат и маскара руските гимнастички.... Всичко е един бъркоч, отдавна станал непоносим... Джилас казваше, че едно нещо е по-противно от комунизма - и това е късният антикомунизъм.  Сякаш точно за нас е  казано. И същите тия наши антикомунисти  дори един що-годе читав учебник по "анти" не можаха да съчинят. Тия дни си мислех, че няма и да го направят, второто им, по-червеното им сърце няма да им разреши.  Тогава поне да направят едни сборник с откъси от книгите на Конквист, Авторханов и други подобни автори. Съвсем друго е в антикомунизъм да те покръстят тия хора, а не Костов, примерно, за другия дребосък да не говорим...

В репортажа за Нешка се каза, че тя е коментирала и - цитирам - "прочутата фраза, превърнала се в нарицателно "Нешка няма грешка" - но с допълнението  "предизвиква у мен насмешка".

Това прозвуча странно. Насмешка - към кого? Към себе си? Това е изключено - тази жена знае цената на всяка секунда от блестящата си кариера, на всеки атом от среброто или златото на онези 294 медала. В "ония" години Народът беше наясно с това и той спонтанно роди тази фраза. Тези неща, тези някак дори мистични връзки не могат да бъдат проумени от днешните сополи...Има и друго: в манталитета на Нешка  изобщо не се вмества повикът  "ХОРА, БЯГАЙТЕ!" Той ще й се види пораженчески, дори позорен.  "Те да бягат!" - най-много да каже Торнадото. 

Навремето чух това за първи път от Радой Ралин. Бяха ме разкарали за известно време от телевизията и веднъж той ме заклещи пред писателската цитадела на "Ангел Кънчев" 5, а крясъците му се чуваха чак до площад  "Гарибалди": "Няма да бягаш - те да бягат, няма да се разболяваш - те да се разболяват, няма да се отказваш - те да се отказват!" 

А обикновената история в тази обикновена телевизионна вечер сякаш сама продължи даа се пише - сега пък с услугите на предаването "Кой да знае", където зададоха поредния прелюбопитен въпрос - този път за хипертимезията - Синдрома на автобиографичната памет. Цитирам от  Уикипедия: "Хората с хипертимезия притежават свръхспособност да помнят почти всеки ден от живота си в детайли. Те могат да си спомнят какво са яли, какво време е било или какви новини са съобщавали на конкретна дата преди 10 или 20 години. Тази памет е свързана изключително с личния им живот  а не непременно с академични познания. Състоянието е неврологично, но все още не е напълно проучено от науката"/край на цитата/.     

Добре - а какво се случва с нас, в какво се превръщме, след като сме подложени от години на една колективна лоботомия, която трябва да заличи не само лошото,което помним, ами и всичко друго... Не сме пропаднали чак до Синдроама на фалшивата памет - понеже "той предполага отклонения на сексуална основа  и се отнася до състояние, при което хора вярват в събития, които никога не са се случили". /Укипедия/. Но пък е факт, че успяха да заличат в паметта ни маса неща,  които за обикновените хора имат съкровена стойност, макар за заличителите да са си само един боклук ненужен... И тъй, вкарани в капана на Забравата, много хора загубиха идентичносттта си. 

От известно време политиканите ни с половин уста се похвалват, че емигрантите ни се връщали. Но нямат никакво желание, а още по-малко и силици да осмислят дали това е финалът на един бартер на човешки материал, който се опитахме да направим, какви са неговите резултати и  по-важното - какви ще са последиците от без съмнение най-голямото българско  приключение?  Помъдряхме ли докато миехме хорските чинии - и хич не се напъвайте да ни убеждавате какви сръчни и дори гениални хора имаме навън. Никак няма да е утешителна равносметката, ако включим в нея и запиленият навън човешки капитал, който сме имали преди Приключението . Да не сме прекалено придирчиви, но къде се е скрил вторият Джон Атанасов?

Всичко,  което забъркаха досега нашите политсерсеми може да се побере в тези две думи: "Хора, бягайте!" И скоро това няма да се промени. 

А решението е пред очите ни и то е -  абсолютен, безусловен, поголовен фалит. И да е достатъчно шумен - да не кихне като черешово  топче, а да има поне силата на крясъка  на Боримечката, да си бъде един възторжен, празничен фалит...

 И ще имаме ли куража един път да гракнем - След нас потоп!

Но не като ония поточета ,които все успяват да ни давят - а едно потопище истинско. 

А после?

После ще му мислим. 

Когато се събудим от този сън.