Вижте само, какви мрачни типове ви се зъбят днес от екрана – ако прекалено се вглеждате в тях със сигурност трайно ще си развалите съня. Някои са толкова нахални, та човек се пита, още колко дълго ще се правят на политици? И дали поне се забавляват, докато са се захванали с нещо, очевидно непосилно за тях.

Тукашните политикани обаче нямат равни на себе си в упорството и нахалството, с които се опитват да ви продадат невъзможни глупотевини - и най-вече себе си. Ние сме претръпнали от словесните им изстъпления и дори когато някой от тях изпусне нещо различно изобщо не го забелязваме.

Наскоро и Иван Костов, който, разбира се, е от съвсем друга класа каза нещо за българските русофили, което покрай санкциите за „Лукойл“ може да тласне въображението ни в съвсем неочаквана посока: не вярвал на българските русофили или русофили-националисти, защото те се правели на националисти, пък били русофили. Костов сякаш се опасява, че се опитват да му отнемат водещото място в русофилството у нас, а то абсолютно му се полага – дори само заради щедрия дар, който направи на Русия с продажбата на „Нефтохим“, днешният „Лукойл“.

И конспиративните теории, които съчиняват нашите политикани, са постни и безлични и изобщо не могат да бъдат запомнени. И това, въпреки наличието на достатъчно факти, които дръзко предизвикват въображението ни. Между тях особено впечатление правят и досега някои странни изпълнения на иначе невзрачни особи - например, на напълно анонимният по онова време Кирчо, навирил пред президентството плакатчето „Аз съм Кирил Петков и не ме е страх!“ Малко по-късно, когато въпросният безстрашен случайник – в налуден експериментален порядък – вече бе обяздил държавата и за малко не я приключи, дойде ред на червената раничка на Киселова да привлече вниманието. Тя беше нейният плакат – в случая нямаше нужда да се изписва каквото и да е по нея, за да се улесни простолюдието, понеже Би Ти Ви редовно канеше в новинарските си емисии Киселова, уж за да разясни някакви „казуси“ около зачестилите извънредни избори, без изобщо да има нужда от това. Важното беше да се запомни образа и името й. Както и Кирчо преди това, тя минаваше за човек на президента Радев, нямаше тежестта и репутацията на проф. Емилия Друмева – дългогодишната правна съветничка на президентството, но това не беше и нужно. Репутацията от дълго време се беше превърнала по-скоро в тежест за онзи, който я притежаваше – така е и до сега. Публичният престиж е мишената, по която летят най-отровните куршуми на зложелателите.

И така, един ден внезапно осъзнахме, че сме се озовали в Ерата на Случайниците и всъщност, както скоро стана ясно – в най-пагубния, а също и най-позорния етап на разпадащата се държава. Тя сякаш вече не струваше нищо.

Нещо тук-там все още беше маркирано за нея – но със своята пестеливост и бездушност то напомняше за етикетите, окачени за палците на труповете в някоя морга, каквито виждаме най-често в телевизионните сериали.

Натам ли вървяха и нашите работи? Един ден да разпознаят държавицата ни от подобен етикет? Във всеки случай, вече от дълго време никой не си правеше труда да говори за нея, това мълчание тегне и досега – и то очевидно е изгодно за „първенците“ ни. Практически, те напълно са изоставили контрола над собствената си държава, но това изобщо не ги смущава, а по-скоро ги облекчава. Напълно достатъчно им е да си окачат етикета „евроатлантик“ – нищо друго не се изисква от тях след това самопризнание, поне според тях, пък и все още не са се докарали до някоя морга, където биха отбелязали и някои други данни за тях.

Но Големият Разговор за поредното ни превращение така и не се състоя, Народът отново бе изолиран. Тежненията му по тази промяна, напълно естествени – както и опасенията му, също толкова естествени, не бяха преценени с нужното внимание и толерантност. И той беше възприеман и представян ту като „европеец“, ту като „европиец“. Европа трябваше да бъде приближена до него от хора като комисарката Меглена Кунева – нещо, напълно нелогично, а и невъзможно. Смачканата, осакатена и унизена по всевъзможни начини Българска Памет винаги е била най-изгодният съюзник на българските властници. Колцина обикновени хорица си спомнят все още, че Кунева прибързано и ненужно, както се оказа в крайна сметка, сложи кръст на значителна част от ядрената ни енергетика – това беше кървавият данък, който платихме на новите си братя. Народът преглътна и това, но със сигурност схвана и ролята, която бе отредена на властниците му - на старателни целувачи. Опитните български политици, каквито все още имаше, бяха парализирани от недомлъвките, с които се афишираше тукашната политика – зад тях обаче, типично за нравите ни, надничаха грозни лъжи.

Междувременно, сложиха край и на нормалното общуване по медиите с политиците. Специално телевизионното интервю окончателно го смачкаха, окончателно го превърнаха в услужливият жанр, оставиха го изцяло в ръцете на безволеви водещи, чието угодничене сякаш бе безпределно. Фалшивите внушения на политиците и дори като цяло сквернословията им се оказаха по-малко отвратителни, отколкото нетърпимо глупавите въпроси на „водещите“ – те бяха по-голямата беда, понеже агресивно прикриваха или направо затрупваха Истината. В крайна сметка, зрителите свикнаха с глупостта – а и нали телевизията все още бе „важното“ място. И като че ли вече не е възможно да се промени това. На талази прииждат все нови и нови“водещи“ – и няма кой да изкряска „Грабвайте телата“ на събеседниците им.

На никой български патриот, иначе прикрит като русофил – ако все още помните прозрението на Костов – няма да му се иска българската политика да е толкова банално елементарна и примитивна - и неусетно ще стигнем до анцуга на Киселова, до анцуга на председателката на българския Парламент. Нейната развлеченост е недостижима, но ние се утешаваме с надеждата, че тя може би съвсем не е случайна, не е само плод на някакъв бунт срещу общоприетите порядки. И когато ровеше в раничката си – така и не стана ясно, какво търсеше в нея – докато се щураше безцелно в тълпата протестиращи пред президентството, и когато, вече като избран председател на Парламента, се заканваше, че депутатите ще пролеят „кръв и пот“, без да уточнява, че цитира Чърчил, тя си беше все същата. Депутатите тъй и не проляха кръв и пот – предполага се за народното „добруване“, задоволиха се с храчките, с които възнаграждаваха политическите си опоненти. И така настъпи Денят на голямото предизвикателство, когато Председателката се запъти към височайшето си място, накипрена с долнището на анцуг. Има една снимка от този заветен миг, която ще остане завинаги като едно от най-ценните свидетелства за нашето/българското Несъответствие с правилата, с традициите, изобщо с Порядъка. Навиреният задник на Киселова, който нито един фотограф на света и нито един анцуг не биха могли да укротят, е доказателството именно за Нагона ни по Безпорядъка. Сякаш никога няма да се откажем от него – сякаш се плашим, че няма да оцелеем без него. От прецизно изчислените Кирчови маймунджулици през привидно наивните предизвикателства на Киселова ставаме свидетели на една и съща игрива преднамереност, тя е съвсем очевидна. Какви са нейните цели? Този въпрос може да предизвика много отговори – и не е сигурно, дали между тях ще има такъв, който донякъде да ни хареса.