Направо облекчиха максимално някой ненормалник – да го наречем Далил Втори - ако той реши да даде урок на нашите дистанционни политически храбреци, които винаги си врат носа там, където не трябва и винаги всичко проспиват. Но това не им пречи да се кокошинят - колко акъл трябва да имаш, за да осветиш Парламента с цветовете на израелското знаме. Хайде, в Парламента са си системни слагачи и трябва да поддържат репутацията си. Ами оня, който е решил да освети Царевец по същия начин? Зайчовци, които мрат да се преструват на лъвове – на такива в главите им все думтят тъпаните на една неосъществена мечта: „Край Босфора шум се вдига…“ и тъй нататък. Една войница в разтерзана България не са в състояние да спечелят - дори със спекулата с лекарства, държавата е раздирана от драми, а те ще преборват световния тероризъм.

Преди 11 години ни дадоха зловещ урок в Сарафово. Но тъй и не стана докрай ясно, дали това беше импровизация на някакви скучаещи араби, дошли да се поглезят на нашето море и спонтанно раздразнени от медийните локуми на нашите юнаци – или тънко промислена операция. Не е лошо да припомним, че атентатът се случи непосредствено след фриволната и абсолютно ненужна среща на външния министър Николай Младенов с представители на сирийската опозиция. В Сарафово убиха петима невинни евреи, също и един българин, когото в началото дори не си правеха труда да споменават. Всичко приключи с дурашкото соло на тогавашния президент Плевнелиев, който храбро оповести, че знае кои са терористите и в най-скоро време ще ги изправим пред съда. И дори добави: „Те не ни уплашиха. Те ни сплотиха!“ Ето това са приказки на надървено врабче.

Все плашим гаргите - за каквото и да става дума, каквото и да ни се случи – и няма по-точна дума за това налудно състояние от „плашипутарници“ , затова ще я спомена, трябва да уважаваме народния гений, който създава такива словесни бисери.

Споменах Далил Втори - но дано Господ се смили и не ни го натресе, защото вероятно още си спомняте, какви ги свърши Далил Първи, клетият бежанец - дето го дундуркахме без мярка, дори го лекувахме в чужбина. Накрая му напълнихме джоба и го изпратихме по живо, по здраво в Германия, където той си начеса крастата - самовзриви се и осакати петнайсетина души в Ансбах. Тази варварщина е приписана и на нашата държава, заради глупостта на управниците й – все борци с тероризма. Същият Далил, за когото някои неправителствените организации полагаха грижи, сякаш е някаква невиждана скъпоценност, дори филм направиха – и накрая станаха негови съучастници, нищо по-малко. Хрантутниците от разни НПО и фондации получиха поредния си шанс да охолстват покрай бежанците, за тях те бяха доста по-ценни от тукашните аборигени, истинските клетници - днешните българи. И дори Далил не им отвори очите.

Да съобщаваш по телевизията примамливи за терористите обекти е безподобна свинщина. Преди няколко вечери излъчиха по една от големите телевизии „Рицари на справедливостта“ - един чудесен датски филм на Андерс Томас Йенсен, в който блести виртуозен актьорски състав, начело с добре познатия ви Мадс Микелсен, неузнаваем в тази си роля, но все така великолепен. Йенсен ни предлага един зашеметяващ прочит на лудостта, обсебила днешния свят. Да представяш подобен филм с думи означава направо да го осакатиш, и все пак: днес всеки нормален човек таи някаква лудост, а психопатите, каквито са и насилниците от рокерската банда във филма, сякаш вече са носители/пазители на някаква нова нормалност. Накрая те бяха избити от ексцентричният герой на Микелсен и неговата екзотична компания, но предсмъртните думи на шефа им бяха знаменателни – „Какво искате от нас?“ Тези думи ни отвеждат далеч отвъд стилистиката на черната комедия, те подсказват за разменените роли на нормалността и насилието в днешния свят.

Вече е ясно, че в повечето случаи прекалената „толерантност“ е смъртоносна превзетост. Европейският съюз е скапан и заради безусловната търпимост към бежанците – някои от които лесно се превръщат в безжалостни наложници на Злото, натоварени да осквернят и унищожат европейските ценности. Те са предвестниците на една война, която ще бъде по-безмилостна от всички досега, тъкмо защото изстъпленията им са безадресни.

Канадецът Джордж Джонас написа великолепния роман „Мюнхен“/“Мъст“ - за избиването на 11 израелски спортисти по време на олимпиадата в Мюнхен/1972 година. Дори гениалният Спилбърг, който го екранизира, не успя да достигне неговата мощ. Обаче от тогава всичко се промени. Врагът вече не е конкретно лице - врагът са всички останали. Атентатът срещу френския сатиричен седмичник „Шарли Ебдо“ не беше само това, за което го представяха; карикатурите на Мохамед бяха заблуждаващият повод, който трябваше да измами бъдещите жертви – днес целта са всички, всички без изключение, и това вече е неоспорим факт: атакуват базари, тържища, избиват всяко множество, до което се доберат - дори Лондон пострада от тази безмилостна сеч. Накрая ще превърнат европейските народи в бежанци в собствените им страни. Ние, тук, отдавна сме постигнали това – сами.

Трябва да се каже на нашите хвалипръцковци да си налягат парцалите и да внимават, какво дрънкат, защото Далиловци има навсякъде - и наоколо също. В София има вече арабски анклави, някои известни улици са чужди чаршии – за всякаква стока. Също и за безпричинна мъст – и това може да се предположи. А идиотите осветяват Парламента.

И не спират да ругаят „службите“, все те им са виновни. А е цяло чудо, че те все още някак оцеляват след дивашкия политически натиск върху тях. Оцеляват в една среда на инфантилно кадруване, полит-балерини правят опит да ги насилват - все заради мерака си да ги ползват безплатно. И дори не крият идиотските си намерения. ПростоКирчо – спецът по всичко, се оплакваше, че ДАНС не „хваща“ достатъчно чужди шпиони, за да може нашият стахановец да се похвали пред света. Атанасов пък иска да се слеят двете разузнавания - цивилното и военното. Безумно и нахално. От 11 септември досега броят на американските служби за сигурност многократно нарасна - и те съществуват в режим на зверска конкуренция помежду си. И, да - в режим на нескрито недоверие помежду им, тъкмо това е здравословния климат за съществуването им. Как си представят нашите тиквеници да се слеят Ми5 и Ми6 - че те не си доверяват дори информацията, която притежават, освен в крайни случаи. В тази сфера недоверието е най-ценното качество. Тук мераците са други: сливаш двете разузнавателни служби, слагаш начело някаква баба или някой, който върти педалите, сетне го привикваш, когато ти скимне и за каквото ти скимне.

КирчоНовото, всъщност, доста често повтаря стари номера, но те са толкова отвратителни, че колективната памет се е постарала да ги изтрие, за да не се унижаваме още повече като държава. През 2003 година, генерал Кирил Радев, тогавашният шеф на НСБОП, разказа във „Всяка неделя“ умопомрачителни истории от общуването си с премиера Иван Костов – той го привиквал полугол в сауната на правителствена болница, за да му докладва за национална сигурност и главно, за да му възлага поръчки срещу хора от най-близкия му кръг, обсебен от едно отвратително коварство. Днешните ПростоКирчовски капризи изглеждат направо левашки в сравнение с тия безчинства. Но той не се отказва да надмине бесовщините на Костов.

Ами Соколов, който караше момчета от НСО да се грижат за най-ценния член на семейството му – май беше някакъв дакел.

Държат се направо мръснишки с хората от службите, бяха компрометирани и унижени стотици честни професионалисти, и то съвсем съзнателно, до степен никой вече да не им вярва; лишиха ги от достойнство, цяло чудо е, че все още има кандидати за тия служби.

Веднъж се връщах от Банско, където бях отишъл да се видя с Горан Брегович, един от най-разкошните събеседници, които съм имал. Сега го влачат като мечка в някои реклами, а гъдуларят е великият Стоичков.Тия дни търсих Стоичков, но не можах да се свържа, а и не бях сигурен как ще приеме онова, което исках да му кажа. В една скорошна реклама на продукти от Кауфланд, той казва буквално следното – „Никой не вярва на рекламите“. Посланието му към зрителите е да вярват на вкуса си. Никой не вярва на рекламите?! – казва го, след като денонощно и, трябва да признаем, доста остроумно, рекламира Уинбет. Това ми се струва доста странно, да не кажа нелепо.

Впрочем, на зрителите с честна памет е известно, че съм правил за първи път почти всичко от телевизионния занаят. Ето още един пример: от края на 1994 година тъкмо Стоичков и тъкмо във „Всяка неделя“ рекламираше телевизионното бинго - правеше го с една фамозна реплика, която придоби чудовищна популярност: „Който не играе, не пИчели“. А тя всъщност е фраза от един мой разговор с Христо, в присъствието на менажера му Мингея, записан в тогавашния клуб на стадион „Народна армия“. Разговорът може да се види в сайта на „Всяка неделя“/vsyakanedelya.com.

Който не играе, не пИчели – прав е, разбира се, Христо, особено, ако имаме предвид Играта/Живота в най-общия случай.

И, както се връщах от Банско, ме спря една кола на КАТ. Дойде един майор – видял ме, познал ме и решил да ми каже нещо. Посочи ми няколко камиони с ремаркета, натоварени с трупи, които бавно се изнизваха покрай нас. „Виждате ли ги – рече майорът – всичко това е от царските гори!“ Свестен човек – разделихме се без повече думи. И тогава написах в една от дописките си, че катаджиите трябва да ги укоряваме за дребните им прегрешения, едва когато ексцарят върне двойно взетите си гори. Имаше и такава история от неговите непрестанни пазарлъци с държавата, на която беше премиер – и с Историята, според която беше цар.

Тъй че, посерковците, които непрекъснато унижават хората от службите, ще имат право да говорят за тях, едва когато престанат да ги викат по кьошетата и да им възлагат мръснишки задачи.

Още две думи за Симеон – трябва да сме обективни. Едно от най-смислените неща, които той е казвал, беше след 11 септември, когато разрушиха Световния търговски център: „Ние сме малка държава, да не се месим в тия неща“. С други думи – налягайте си парцаливия задник.

Друг път пък каза – във „Всяка неделя“ с водещ Антон Стефанов, че НАТО е едно скъпо удоволствие и трябва добре да си направим сметките. НАТО все още бе един мираж, та човек можеше да говори истината.

Някой тиквеник може да реши, че призовавам политиците ни да бъдат сиромахомили – няма защо да го правя, понеже те са си такива, това е очевидно, колкото и да си надуват перките. Но никога няма да се примирят с дребния си ръст, предпочитат да се имат за великани, а са си едни лилипути. На лилипута не му е дадено да се перчи – освен, ако не иска да разсмива публиката. А и никой не помни напъните на джуджетата.

Специално на евреите нашите напъни сега сигурно им изглеждат нелепи. Те са благодарни за спасяването на над 48 хиляди клетници от газовите камери, но не пропускат, особен напоследък, да ни напомнят, че други, повече от 11 хиляди, от териториите под българско управление, не бяха спасени. Симеон, освен сръчен дървосекач, е доста пресметлив и в други отношения. След знаменитото интервю от февруари 1990 година, което имаше невероятен отзвук, отново се видяхме през ноември същата година - тогава той ми подари книгата на Ардити „Ролята на Цар Борис Трети при изселването на евреите от България“. Усетих, че се надява на някакво специално отношение към нея, но не можех все още да си обясня причините за това, сякаш нещо го притесняваше. Отпечатах откъс от книгата в списание „Всяка неделя“, брой 9 от 1991 година. Но едва наскоро си дадох сметка, какво го е мъчило – още тогава той е предусещал, че ще има някаква промяна в оценката на тази наистина величава спасително акция.

И арменците сме приютявани от българския народ – извън другото, и по още един начин, несравним с нищо подобно - чрез гениалното стихотворение на Яворов. Това приютяване е нещо наистина безподобно, затова и благодарността на арменския род е безгранична. Не може да е и иначе, когато става дума за жеста на един от Боговете на българската словесност и изобщо на Българското. В такива случаи не може да се правят сметки – колко благодарност дължиш, повече или по-малко.

Хайде, нека да кажем на днешните ни политици, че ги признаваме за храбреци – състрадателни при това.

Само да загасят светлините – светлинните шоута не ги представят никак добре, изглеждат като суетни фукльовци. Че и като нещо по-лошо.