English
Deutsch
Русский




Уж политика
 
Българското възмущение е ялово, до никъде не води, вече сякаш не е състояние да прелее в активно недоволство. Възмущение под юргана – а това уж бе запазената марка на „онези“ години. А пък сме зарити под всевъзможни простотии и издевателства.
Трябва да стане нещо извънредно, какъвто е случаят със словесното вандалство на Валери Симеонов, за да се размърда обществото. Той пък сякаш е направен от пластмаса, продължава да упорства, че нищо особено не е казал. И е прав за себе си – понеже е наясно, че политиката е отдавна вмирисано занятие, от което окончателно са изхвърлени моралните лигавения.
Пребиваване в Унижение – дотам я докарахме. Хората, отгоре на всичко, приемат да ги оварваряват и словесно. Скотски търпят това, и така сами предизвикват присмеха на Сектата.
Бунтът на Майките е цяло чудо, упорството им – още повече. Дори спокойно можем да кажем, че е Чудото на Прехода. Той пък беше гарниран в началото с масова екзалтация, която обаче не трая дълго - защото българинът сякаш не знаеше, какво точно иска. Задоволи се с най-малкото, онова, което беше пред очите му – Живков да си ходи. А сетне, и досега също, мнозина започнаха отново да се кланят пред олтара му, да го иконописват, и това не спира и не спира.
После Преходът заскрибуца нанякъде – и досега не е ясно накъде точно, и всичко започваше и свършваше с крясъци, които все по-бързо утихваха - докато Сектата не схвана, че нищо генерално не я грози. Тя ще си реди игрите, докато ония ще си грухтят – само това, а накрая съвсем ще се кротнат. Сектата играеше шах, поне се опитваше, а ония се държаха като нерези – като ония, дето ги чакаме от Румъния и уж ще ги спираме с някаква келява ограда. Тукашните вече и без ограда са си спрели.
Вече са приели и всякак да ги обиждат, приели са ролята на кретени, на които всичко може да им се говори, могат да приемат и приемат и най-разпасаното говорене.
Обаче се явиха Майките - тия упорити и храбри жени, появиха се и децата, които Природата уж е обидила – а пък е обратното, тя ни ги дава като пример за човешкото, което можем да открием и в най-тягостната Несрета. Колкото пъти се взрем в тях, все ни подсещат, че тъкмо образът на Прехода е разкривен и уродлив…
И какъв човек трябва да си, за да не можеш да усетиш ангелското в тях. Какво не си успял да надскочиш в себе си, за да не схванеш тия хора. По-късните обяснения/офлянквания не вършат никаква работа, изтърваната дума „уж“/болни ще му тежи завинаги като воденичен камък на Симеонов.
Не би трябвало да е някаква изненада, уж-политици да изстържат от себе си уж-обяснения - защото и с уж-политиката отдавна сме свикнали. И, все пак, мнозина бяха шокирани, нещо се пробуди и разшава в тях.
Не знам защо се подсетих сега за думите на Микеланджело – „Видях ангел в мрамора и дялах докато го освободя“. Нашите политици, поне повечето от тях, трябва доста да дялат, за да освободят човека в себе си. Те сякаш са от лед - стопява се той и нищо не остава от тях, освен някаква локвичка, често кална.
Презрението им към обикновените хорица е една от най-позорните последици на Прехода. Да видят ангели в тях – това пък е направо невъзможно, те дори не ги приемат в някаква относителна нормалност. Само така може да се обясни факта, че пребивават толкова бездушно в политиката, когато милиони хора бедстват.
В това, което, неизвестно защо наричаме „политика“ липсва всякакво чистосърдечие. Прости хора, обаче набързо се изпедепсаха в тарикати. Нейчо Неев с неговото фамозно признание /“Егати ти държавата, на която аз съм вицепремиер“/ ще си остане единственото изключение и досега, след близо четвърт век. Вие си представете, как изглежда уж-Валери в сравнение с него.
Дори някои формени идиоти от миналото вече ни се струват по-симпатични - виждаш го, че се мъчи, че нещо не му е наред, че не му е мястото в политиката, но поне не е склонен да грубиянства – и изпитваш някакво умиление. Веселяк, който детронира Наполеон – имахме и такъв министър.
Но, като цяло, българската политика се състоя/втвърди в една отблъскваща грубост - свикнахме и с нея, свикнахме неандерталци да правят политика, свикнахме тя да е лишена от всякаква премереност и въздържаност, за изисканост да не говорим. То си е така вече навсякъде - ала костюмчето резедаво на Меркел.
И къде бяха медийните лапацала/политикани - да не ги наричаме политолози, социолози или антрополози, къде бяха те, та не видяха, какво се състоява пред очите им. Сега наричат Симеонов „психопат“ и „фашист“ - сякаш прераждането му се е състояло в един миг. Как не виждаха някои знаци на психопатия в българската власт изобщо, странностите й - смущаващи в началото, и все по-безцеремонно арогантни от година на година. Хайде Падишахът е опасно да го щипеш – ами останалите, рибоците край него – защо бяха толкова милостиви към цацата? Защото им плащаха, за да не виждат общата несъстоятелност – а ония им се хилеха/хилят зад гърба, смятат ги за ваксаджии, за папагали нещастни - Симеонов направо нарече така медийните мрънкала, и за голяма част от тях е наистина прав.
Когато от толкова дълго време се случва упадъка на политическото говорене, на политическото изобщо, къде бяхте поне да го посочите?
Огрубяването и инфантилизирането на политиката доведе до инфантилизирането и на ония, за които тя е предназначена. И сега сякаш обикновените хора вече са готови да изтърпят всичко, дори сякаш вече страдат от една и съща болест с уж-политиците си. Това, може би, бе неизбежно – ако си припомните, пред какви фалшиви икони кадяха тамян как приемаха очевидни политически инвалиди, как търпяха сакатлъците им. Колко безумци минаха пред очите ни – та накрая свикнахме с тях, и дори ни се виждат симпатяги – истинска идилия, населена от уж-политици и уж публика/електорат. И възторзи от овчи цървули… Комплексари прииждаха и прииждаха в политиката – докато накрая успяха някак да продадат комплексите си на публиката, и тя свикна с тях. И накрая останаха единствено Майките – още не са ги нарекли уж-майки. И това ще стане.
И не се хвалете, че са малко. Малко са, защото превърнахте „многото“ в свой образ и подобие. Този годеж ще бъде фатален обаче – за всички.
Повредиха хората, накараха ги да свикнат с безобразието – и останаха само Майките. Принудиха останалите да загубят вяра в собственото си достойнство - и вече да приемат безропотно и най-скверните приказки.
Може ли работодател да заплашва, че щели да извадят срещу Майките 20 хиляди работници в уж-подкрепа на уж-Валери – и това да се приема за нормално. Ами, ако наистина излязат, давате ли си сметка, какво ще означава това? Някаква нощ на дългите ножове ли им се привижда на някои идиоти?
Това ще бъде абсолютният край – една съсипана държава, из която ще бродят зверове.
Накрая, обезсмислиха и уж-извинението на Валери. Той се оказа удобната мишена, разпъването на малкия политик винаги е за предпочитане. А пък Цветанов занули и извинението с поредната порция бодрячество – как съчетава унилата си физиономия с неувяхващата си приповдигнатост, един Господ знае. Ето какво каза той: след конфуза щели да изкарат пълния си мандат… С подобен език политиката успява да надхвърли дори собствената си уродливост.
Ясно е, че нашите политици, поне голяма част от тях, ще проумеят нещичко, само ако ги качат на инвалидни колички – едва тогава ще успеят да схванат прелестите на истинския Живот.
В последния роман на Джон Льо Каре срещаме един въпрос, подходящ за случая: „До каква степен можем да се абстрахираме – в името на свободата – от човешките си чувства, преди да сме се лишили окончателно и от човещината, и от свободата си?“
Българската политика не е в състояние да произвежда нито истинска свобода, нито истинска човещина. Обаче от години ви тика към колективна морална катастрофа.


Тагове: Кеворк Кеворкян, деца с увреждания, Валери Симеонов, Прехода, Тодор Живков, Сектата, Микеланджело, Нейчо Неев, Наполеон, Меркел, Майките, Цветан Цветанов, Джон Льо Каре

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.