Поменът беше забележителен – в смисъл, че беше отвратителен.

Нямаше ги родителите на Покойника; хората, които истински му бяха близки, се брояха на пръсти. Дори и гробарите му ги нямаше. Макар че гробари да правят помен не е голяма чест за Покойника – с техните насилени чувства под все тъй мрачното българско небе.

Колко надежди се свързваха навремето с Покойника, поне в началото! Обаче нашенската надежда е като хвърковатата чета на Бенковски – много врява, полза никаква - нито за Покойника, нито за публиката.

И най-лошото е, че тъй и не стана ясна причината за скоропостижната му смърт.

Беше отровен, това е ясно – но с каква точно отрова? И кой точно му я даде?

Първоначалният възторг на публиката ли го подведе да посегне към нея - или нещо друго? И това остана тайна.

Стотици хиляди го акламираха, дори без да са наясно, какво точно се очаква от него – и сякаш това му беше предостатъчно. А и той, в дълги периоди, също не беше наясно със себе си, дори можем да кажем, че не беше с целия си – ако това не е неприлично, когато разсъждаваме за един Покойник.

Гръмогласен в началото, сетне гласът му одрезгавя, до степен, че заграчи, още по-сетне пък стана фалцетен - и накрая вече не беше съвсем ясно, какво чуваме, и чуваме ли нещо изобщо.

Времето, което трябваше завинаги да е покорено, постепенно взе да не му обръща никакво внимание и да се държи с него като с просяк, който са навърта притеснено край задния вход на Кухнята. И накрая всичко се стопи в мъглата. Само от време на време се чува някакво джафкане, колкото да се омъчним за миналото величие на Покойника. Джаф-джаф.

А Лукарски е абсолютен непукист.

Ако неговият любим писател Уелш вече не му е обяснил, непукист означава да не ти пука от нищо, да не ти дреме от нищо, дори от това, че не разбираш какво казваш или правиш; например – можеш да тропнеш хорце по време на някой Помен, вместо да се размислиш, защо, всъщност, е бил отровен Покойника.

25 годишнината от създаването на СДС бе едно от най-тъжните неща за годините на Прехода, който няма и няма намерение да свършва. И, разбира се, тя бе представена в духа на соц комедиите от рода на „Специалист по всичко“. Поръчали лепенки във формата на стъпки, сини естествено; и 48-и номер, разбира се, за да не дразнят излишно Жорж Ганчев, който все говореше за номера на обувките на Желю – и ги налепили от площад „Славейков“ до централата на СДС на „Раковски“.

Стъпка по стъпка – сякаш са тръгнали след чудовището от Лох Нес, което никой не е виждал. Някакъв турист питал веднъж един от местните, как може да го срещне. „Възможно е да се помисли за това, но след третото уиски“ – отвърнал онзи. А пък Лукарски – по съвет на все същия Уелш – сменял жените и питиета си, но не и идеите и партиите си. Казал го е вчера - сериозно, и без да е стигнал до третото уиски, хоп-хоп – по славните сини лепенки. Така си говорят българските политици.

Между другото, Лукарски може да говори и умно. Онзи ден пък , след Ритника на Путин по „Южен поток“, казал: „Този, който се изяжда от яд, е Русия“. Ако и това ви звучи глупаво, пак ще сте се прави. Казал го и поел по сините лепенки.

Добре, синият лъв се е изродил в синя стъпка. Да не си губим времето да размишляваме над този триумф. Няма никакъв смисъл. Защото, изглежда, че още от Началото, още преди Началото дори, самата идея е била отровена. Хич не си мислете за злодеите-комуняги, за Луканов и пр. – а за нещо съвсем друго, което не може да бъде отстранено, дори ако едновременно се взривят всички гръцки мини от завода в Горни Лом.

Онзи ден получихме най-сигурното доказателство за това: мнозинството от лицата или личицата, което се беше допирало до СДС, не се яви на „паломническото“ шествие по сините лепенки – поне ковчега на Покойника можеха да носят. Не се явиха онези, които се бяха отърквали, набутали с лакти, налапали, натъпкали, омазали и пр. покрай СДС; онези, които си бяха сменили физиономиите, при това без пластични операции – пак покрай СДС; които навремето си бяха живуркали животеца – без да им трябват никакви сини найлонови стъпки; не показаха мазните си физиономии и вечните клисари на всяка промяна; нямаше ги и ония, направо никакви хорица, с никаква биография, които обаче се превърнаха в йерихонските тръби на СДС. Нямаше ги, за жалост, и тълпите, внезапно влюбили се в Промяната.

Ето, това е истинският позор – а не сините лепенки, тях пък можеха поне до „Орлов мост“ да ги налепят, но и това не направиха. От срам ли – или от все същата глупост? Това е все едно да се срамуваш от скромното надгробие на родителите си, понеже в съседство някоя мутра си е издигнала мавзолей. Хайде, стига.

Защо не се появихте, бре – макар и не на „Орлов мост“, където навремето всичко изглеждаше розово – до повръщане.

Какъв срок на годност имаше идеята ви, страстта ви и всичко останало; къде се бяхте скрили певците на синята идея, дето се люшкахте в насилен транс по площадите, докато времето бе наше – а сега се оказахте просто църковни мишки. Какво толкова ви е обидило, отвратило и пр. – или сте се обидили и отвратили от безкрайната си суетност, от собствената си неустойчивост, дори от самите себе си? Тогава, коя идея ще издържи, когато около нея се търкалят толкова обидчиви, суетни и меркантилни хора. Няма такава.

В семплия телевизионен репортаж - който не пропусна да покаже митинга на „Орлов мост“ от юни 1990-а, колкото допълнително да уязви днешните погребални агенти - разпознах д-р Тренчев, президента Петър Стоянов, Сашо Йорданов, ексминистъра Валентин Василев, и толкова. /И Кунева, за да се поддържа непреходността на конспирациите около клетото СДС./

Ами другите герои – истински или измислени, те къде бяха? Жалка, до непоносимост, картина бе това. Къде беше Костов, например? Само да се беше появил – и това щеше да изкупи в някаква степен упреците и неразбориите около него. Но не го направи.

От какво са били обидени отсъстващите? И какво са си мислили за всичко това Големите отсъстващи – хора като Петър Дертлиев, Стефан Савов и останалите… - Там, където сигурно и те са се сетили за Юбилея.

Никаква идея не е свързвала тия хора – истинска идея, освен песнички, трала-ла, „Развод ми дай“ и пр. – макар че най-точната песен би трябвало да се казва „Виж ме, колко бързо посинях“.

За червените някои и до сега крякат, че са „червени боклуци“ – но дори и тази съмнителна чест не се оказва за „сините остатъци“.

“Виж ме, колко бързо посинях, колко по-син съм от теб, колко синкав станах“, трала-ла… Обаче 99 на сто от тия нямаха синини от Бича на онзи режим, дори не знаеха за него. И, независимо от всичко, можеха да дойдат на Помена. Да ви призная, очаквах да видя там Костов, сериозно, в края на краищата той приватизира и синята локва - и нямаше защо да се притеснява от временния й днешен управител.

А пък него, Лукарски, го питали, какво е сега мотото на СДС, след като навремето беше „45 години стигат“; и той простодушно рекъл: „Времето е с нас“. Изглежда вече е бил видял чудовището от Лох Нес. Това е забележителна еволюция в посланията: навремето СДС казваше „Времето е наше!“, сега шотландският очевидец казва „Времето е с нас“.

А лепенките-стъпки не ми излизат от главата. Какво ли си е мислел онзи, който ги е поръчал? Стъпките трябва да водят нанякъде, това ще се сети всеки идиот, ами сетне? Ако ги налепиш от площад „Славейков“ до централата на „Раковски“, това не означава ли сам да се набучиш на кол – защото така стъпките ще водят към канцеларията, към партийната номенклатура, към тарикатите от партийния апарат. Не е ли било по-добре да поръчат само 25 лепенки – и да ги налепят от централата до най-близкия контейнер за боклук? Евтино е, и смислено. А и доказва, че „Времето е с нас“…

…

За да спазим принципите на модерния плурализъм, наложен навремето от Лепенките, да кажем две думи и за червените, които все още нямат нужда от найлонови стъпки, за да не забравят пътя към Бузлуджа.

Тия дни Михаил Миков направи първата си истинска демонстрация, че се отграничава от хитруванията на Мукавения Голиат Станишев, като се озъби на председателя на Европейския парламент Мартин Шулц, друг играч от европейското соц трала-ла.

Миков заяви, че не приема подкрепата, която „социалистът“ Шулц дава на Бойко, но всъщност ни подсеща за друго. Мукавеният е потърсил Шулц, за да омилостиви Бойко. Какво значи тук някаква си БСП!

Реакцията на Миков подсказва, че при социалистите се случва нещо.