Моцита на ТВ журналистиката
 
Само едно нещо може да съсипе „Лудогорец“ - и това са слагачите коментатори - тия неописуеми екзалтанти, на които сякаш още в гена им е заложена приповдигнатост в конски дози.
Домусчиев, извън другите си притежания, мисля, че има и фармацевтичен завод, тъй че ще му излезе евтино да снабди с няколко кофи успокоителни екзалтантите Сокачев и Делов.
Подозирам, че двамата вече са тръгнали и на уроци по пеене – в клас за сопрани. Имаше един момент, когато те – не без помощта на някои свои колеги - вече бяха повярвали, че са новите Моцита на телевизионната журналистика, че дори са нещо по-важно от самия „Лудогорец“. Оставаше им само да извисят гласовите си данни до нови висоти.
В някои моменти публиката оставаше с усещането, че те коментират единствено за ушите на братята Домусчиеви – макар да е съмнително нормален човек да е в състояние да издържи вокалните им припадъци.
И шегичките им по начало са безвкусни: „Народният театър нямал пари, иначе Роналдо бил за там“. В друг епизод от играта пък – след нарушение срещу португалската звезда – просташки се питат, дали крака му е все още на мястото си. Особено дразнещи са подмятанията им за съдиите. А в „Лудогорец“, извън всичко друго, имат културата да не коментират съдийството, и това ги прави по-различни от останалите ни отбори. След софийския им мач с „Реал“ всички отказаха, дори вратарят Владо Стоянов, да говорят за съдийството. Тогава особено впечатление ми направи казаното от треньора Дерменджиев: „Колкото и да ни са подценили от „Реал“, резултатът е честен“ – няма глезене, няма повдигане на пръсти, от думите му личи здрав реализъм.
И сега, във вторник вечерта, нашите екзалтанти пак въртяха и сукаха все около Моцииииииииииииииииии – въпреки че на няколко пъти след мача негови колеги се опитаха да ги вразумят, уверявайки ги, че всички в отбора имат една и съща тежест. Но нашите сопрани не ги чуваха.
В приповдигнатостта си те не успяваха да направят някои дори най-банални логични връзки – например, все сравняваха първия мач на „Лудогорец“ срещу „Базел“ с втория. И забравяха, че в първия мач швейцарците дълго играха с 10 души. Какво да им казваш повече.
Сега е момента - след 0:4 в Базел - когато наистина трябва да похвалим отбора от Разград. Неговият полет може да бъде схванат, само ако човек съпостави Разград с Базел, това е напълно достатъчно, за да разберем, колко продуктивни са усилията на всички от „Лудогорец“. Досега чух само едно смислено обяснение за успеха им – даде го Лъчезар Танев, и то без излишни екзалтации: според него това се дължи напоследователността им, на верността им към един подход; точните му думи бяха: „Следват една линия!“. Това е – и то е още по-ценно, особено когато си припомним, че ние сме държавата на лутащите се папагали.
Днес правим едно, утре – друго, и все под индигото, което ни дават от Брюксел, останали сме без всякаква автономност, където и да погледнеш.
Разбира се, нашата папагалщина си позволява и някои изключения, тарикатски по същност. Когато нещо не им отърва, нашите папагали мигом оглушават, и то трайно. Така е, например, когато трябва да спазват банковите директиви на Европейския съюз. Същото е и с всички останали европейски предписания, които би трябвало да осигурят един по-смислен живот на българите. За тях нашите папагали най-често нямат време, а и българите вече са последната им грижа – само с циганите не се уморяват да играят някакво театро, от рода на „Декада на ромското присъединяване“, след която ромите станаха още по-жалки цигани. Всъщност, и за тях нашите папагали не дават и един пробит гологан.
Футболните ни папагали пък, сопраните, лесно примират по някой, за който са си наумили, че е новият български герой. Така те се опитаха да създадат култ към Моцииииииииииииииииииии; като нищо вече го смятат за нещо като мелез от Пеле и Марадона от Турну Мъгуреле. Не е лошо да се прехласваме от време на време, за да изгазим за малко от тинята на мизерния български животец - но за малко, колкото трае една песничка на Преслава, например. Но някой да ти се дере непрестанно в ухото за Моциииииииииииииииии вече е неприлично.
Между другото, сопраните станаха причина да разберем колко добър актьор е Румен Угрински от „Господари на ефира“ – неговите знаменити пародии задълго ще бъдат магнит за онези, които се лутат из дебрите на Интернет. Те само външно са конкретно-имитативни. Неговото изпълнение ни подсеща, че в почти всяка област ние лесно създаваме нашите Моцита, лесно се захласваме по тях, врякаме до небето и сетне също тъй лесно ги забравяме.
Сега очаквам нашите сопрани да поискат да направят трио с Монсерат Кабайе, стига да се разберат, кой е Фреди Меркюри – а пък Моци ще прави плонжове в краката на тази велика певица.
Обаче, докато се надпреварват, кой ще изпищи най-кресливо Моциииииииииииииии, най-важният въпрос няма да получи своя отговор: как се случва това чудо с „Лудогорец“? А то наистина е чудо. Тези момчета играят смислен футбол, очевидно са добре мотивирани, в тях българската мекушавост не се усеща, в крайна сметка представляват една устойчива сплав. Отгоре на всичко говорят и много смислено - чуйте им интервютата след всеки мач и сами ще се убедите, че тяхното говорене е далеч над обичайното футболно мучене.
Последното, което им е нужно, да ги заливат със сироп от рози.
Футболната съдба е нещо коварно – днес те има, утре вече си в небитието, това се отнася и до цели отбори. Спомнете си как отидоха в забравата дори отбори като „Нотингам“, който бе два пъти европейски клубен шампион. Ами „Парма“ – тим, който се превърна във второкласен, след като концерна „Пармалат“ бе притиснат до ъгъла заради данъчни нарушения. Сигурен съм, че последните, на които разумът ще помътнее от розовия сироп, ще са собствениците, а и самите играчи на „Лудогорец“. Те знаят, че трябва, както и досега, да са предани на собствената си съдба, понеже във футбола всичко е до време.
Един от футболните папагали каза, че „Лудогорец“ прави история - и той беше прекалил с розовия сироп. А, все пак, и в Разград знаят, че наш отбор /ЦСКА/ е бил полуфиналист, в битка с „Интер“, в турнира за Купата на европейските шампиони, и то в години, когато футболът беше далеч по-чист и, разбира се, не по-малко качествен. Тия неща не бива да се забравят - а пък и играчите от „Лудогорец“ съвсем нямат нужда от доброволци, които да ги галят като котета между мачовете. Мачовете на ЦСКА с „Нотингам“, например, бяха нещо абсолютно знаменито. В зоната на футбола, която винаги е повече или по-малко еуфорична, сравнения трудно се правят, и може би това е горивото за страстта на публиката към тази иначе велика игра. Тя обаче отдавна вече е обзета от дива лудост. Навремето Марадона струваше колкото месечния доход на Кристиано Роналдо днес - и това предвещава голямо крушение на играта като цяло. Гарет Бейл, примерно, може да впечатли всеки, който не е гледал Ван Бастен – също напосоки взет - той си е просто един отличен спринтьор, който обичайно драсва груби черти върху дантелата, току-що нарисувана от „Реал“.
Футболните запалянковци – поне истинските – обаче имат един вроден инстинкт за съхраняване на интереса си - те не обичат да сравняват миналото на футбола с неговото настояще, това ги плаши, и с право. Затова те пребивават като анестезирани из ловните полета на съвременния футбол, където един позьор като Моуриньо минава за голям треньор – и е наистина голям, но в харченето на парите на онзи будала Абрамович; той пък, с наполеоновските си комплекси заради малкия си ръст, най-отчетливо внесе в футбола един вирус, опасен почти колкото еболата – налудния стремеж да се пречупи самото естество на играта. Никога няма да забравя, каква глупост направи той, след като вече разполагаше в „Лондонистан“ с безчетните си богатства, отмъкнати от Русия. На финала на Шампионската лига през 2008 година, сякаш сам Господ искаше да погали Абрамович по главицата: не стига, че мача бе в Москва, ами отгоре на всичко имаше реална възможност отбор, собственост на руски тарикат, да вземе купата под рубинената звезда на Кремъл. А това изобщо не се случи – и все заради алчността и фанфаронщината на Абрамович: малко преди това той домъкна за треньор Аврам Грант, негов сънародник, който сякаш до онзи момент бе давал наряд на Голанските възвишения, нищо човек – може би за да каже на света, че парите са всичко във футбола, а онзи, който ги има може да плюе на всички правила. Но футболът е живо и упорито същество, не позволява безкрайно да се лигавят с него. На въпросния финал срещу „Манчестър Юнайтед“ „Челси“ някак се домъкна до изпълнение на дузпи; и какво направи Грант – повери последната дузпа да я бие централният му защитник Тери, макар че наоколо имаше доста класни нападатели. Сетне беше жалко да го гледа човек, как се мъкне надолу по стълбите на стадиона след награждаването на „Юнайтед“, с ръце в джобовете, като обран евреин -кинкалерист…
Футболът все още се съпротивява - в желанието си да си остане верен на същността си. Обаче ще му става все по-трудно – чудя се дори, как досега някой наш историк - късен демократ и екзалтант - не е развил теорията, че след България, която уж искала да става 16-а съветска република, в наши дни и Англия е поела по този път – достатъчно е да споменем, че великите лондонски клубове „Челси“ и „Арсенал“ са в ръцете на хора, близки до Кремъл. Същото се отнася и до „Монако“, което е донякъде добре за нашия Митко Бербатов, но той не трябва да разчита прекалено на неувяхващата руско-българска дружба…
Ами арабското нашествие в днешния футбол – техните притежания пък са направо плашещи, както е тръгнало, скоро преди всеки мач ще разстилат един огромен килим, за да се помоли публиката за успеха на „Манчестър Сити“, примерно.
Скритото въздействието на тия притежания е много опасно и тепърва ще си даваме сметка за това; отминаха времената, когато се радвахме на романтичния и леко глуповат жест на Елтън Джон да купи закъсалия „Уотфорд“.
След поражението в Базел, сега нашите екзалтанти запяха нова песен и се превърнаха в джобни копия на Кашпировски: започнаха да ни убеждават, че трябва да облъчваме с „позитивна енергия“ „Лудогорец“, да им преливаме позитивна психическа нагласа и пр. Как и откъде ще се доставя тази енергия – не е ясно, може би от Мизия, Аспарухово, Горни Лом или Столипиново.
Няма откъде – това е ясно. Но не е лошо, за всеки случай, собствениците на отбора да купят по един противогаз на футболистите си…


Тагове: Кеворк Кеворкян, „Лудогорец“, Алекси Сокачев, Васил Делов, Кирил Домусчиев, „Реал“, Роналдо, „Базел“, Лъчезар Танев, Декада на ромското присъединяване, Моци, Преслава, Марадона, Румен Угрински, „Господари на ефира“, Монсерат Кабайе, Фреди Меркюри, „Нотингам“, „Парма“, Марко ван Бастен, Жозе Моуриньо, Роман Абрамович, Аврам Грант, „Манчестер Юнайтед“, Джон Тери, „Челси“, „Монако“, Димитър Бербатов, „Манчестер Сити“,Елтън Джон, „Уотфорд“, Анатолий Кашпировски, Мизия, Аспарухово

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2024 Всички права запазени.