English
Deutsch
Русский




       Тв ерата на Иван Славков
 
       50 години – 50 истории от БНТ
       БНТ навършва 50 години и има в архивите, коридорите и студиата си хиляди истории. Заради юбилея „24 часа“ реши да потърси 50 от най-интересните, разказани от познати и обичани лица на телевизията.
      За един от шефовете на БНТ обичан от всичките си подчинени - Иван Славков, помолихме да разкаже най-популярният тв водещ у нас (виж 10-а стр. с последното изследване на МБМД). Самият Кеворкян твърди, че Славков епроменил живота му. Прочетете как.
     Тия дни все повече се ядосвах, че някои от ония, които са му абсолютно задължени, се крият като мишоци и не смеят поне да го споменат в разказите си за великата 50-годишнина.
      Е, да, насаме с него или в тесен кръг те винаги ще го представят като своето божество - колко грижовен бил и не знам какво си друго: „Батето е велик бе, нямахме такъв шеф, няма и да имаме“, но това са приказки във вечно скапания бюфет на телевизията или по кьошетата.
      Някои от епизодите на поредицата на „24 часа“ са извънредно забавни. Много се смях, когато Любка Кумчева припомни как Кольо (Чичко) Филипов клечал в краката й, за да й държи микрофона, понеже тя го забравила след някакво празненство.
      По същия начин почти всички бяха в краката на Иван - при това, без той да настоява за това. И без да има нужда от микрофон, разбира се.
       Иван бе винаги гръмогласен, не мога да си представя да шепне с някой заговорнически. Шегите му бяха артистични, понякога и доста солени, но никога злобни.
      Разказваше се - а може би и самият той да го е правил, понеже нямаше особени задръжки - как веднъж заварил в резиденцията в Бояна Живков пред огледалото, да замята коса върху плешивата си глава, и рекъл: „Боже, Боже!“
      А пък Живков отвърнал: „Вкъщи можеш да ми викаш и тате!“
      Това може и да е абсолютна измислица, обаче много добре изразява, струва ми се, отношенията между двамата. Иван никак не обичаше блюдолизците край Живков, не защото те го застрашаваха по някакъв начин в битката за вниманието на Първия, в никакъв случай, то нямаше и такава опасност. Някои хора от телевизията търсеха пробив в кариерата си чрез обкръжението на Живков - и това веднага ги правеше нетърпими за Иван, тогава беше доста ясен в антипатията си, ироничните му подмятания ставаха опасни и онзи му ставаше враг за цял живот.
      Мисля, че в някаква степен не обичаше и ухажорите на Людмила, някои от тях наистина кръвожадно се млатеха за любовта й. Спомените на проф. Николай Генчев, които се появиха преди две години, са свидетелство за това, но пък са и доста субективни, сякаш от оня свят професорът си разчиства сметките с този или онзи.
      Живкова се стремеше към една реформа, която Москва никак не харесваше, това е факт.
      Край нея имаше доста качествени хора, но някои от тях с внушенията си може би прекаляваха. Струва ми се, че все пак Иван успя да запази автономността на телевизията от този кръг.
      Никога не съм бил свидетел на някаква особена грубост от негова страна, на желание да му лъскат обувките. За разлика от другите шефове на телевизията той не беше длъжен лично да кади тамян на партията, но не съм и забелязал да притиска някой да го прави. Пък и доброволци за това винаги се намираха - и сега ги има, и вие ги знаете добре, дори днешните поцелуйковци са доста по-отвратителни.
      Вярно, че и зад бюрото на Иван висеше един портрет на Живков - но поне беше цветен, излъчваше добро настроение.
      Веднъж падна и се строши - докато Иван ни беше събрал с един мой „съперник“ в кабинета си, за да се разберем най-сетне.
      Това беше невъзможно, но той извади една бутилка „Балантайнс“ и каза, че ни дава последен шанс.
      Нищо не излезе от разговора, аз си мълчах, а онзи си говореше и говореше, и ме заплашваше, и изведнъж портретът падна и се строши.
      А онзи рече: „Пръст божи!“, и се захили. Може би се шегуваше, обаче си беше и доста глупаво, а аз пак премълчах, понеже хич не бях сигурен, че сме сами. Дойде Иван, зададе един - два въпроса и реши нещата - доста умно при това. Раздели ме от онзи тип, направи два екипа и всичко се оправи.
      Той имаше забележителен инстинкт за телевизия, веднъж споменах за това, но не е лошо да го повторя. Много хора дължат кариерата си на него, но сега си мълчат. Ако бяха живи обаче Димитър Езекиев или Георги Стойчев, нямаше да мълчат. Те правеха модерни предавания, далеч над днешните стандарти, имаха класа, която сега изобщо не може да се срещне. Иван беше готов да поема рискове. Моташ се, правиш някаква рубрика - например „Очаквани заглавия“, и сетне той ти хвърля цяло предаване. Не се плашеше, а и не ревнуваше успеха на звездите си.
      Имаше доста противници край Живков - например Милко Балев, с него имаха персонална битка, подхранвана обилно и от футболните им пристрастия. Знаменитият футболен коментатор Николай Колев - Мичмана всеки път трескаво търсеше с очи Балев в правителствената ложа на стадиона и далеч по-спокойно коментираше, когато онзи бе там, понеже не можеше да чуе Мичмана по телевизията. Но веднъж, около някаква спорна дузпа в мача „Левски" – ЦСКА, Балев ревнал пред всички към Мичмана: „Ха сега, да те видя какво ще кажеш!“
      Партийните бонзи, които гравитираха край Людмила, също едва търпяха Иван.
      Богомил Райнов направи документалната серия „Ерос и Танатос“, оператор беше знаменитият Димо Коларов, режисьор - Неделчо Чернев. Аз бях редактор и ми беше много забавно, понеже голяма част от филма бе заснета в уличките на греха в Копенхаген, където не ме взеха, но нещичко трябваше да се доснима и от различни еротични списания в дома на Богомил. На обсъждането преди премиерата хората от отдела в ЦК без колебание се нахвърлиха върху филма, явно имаха указания от тогавашния шеф на идеологията. Богомил беше автор, а те се настървиха на Иван. После всичко се размина.
      Друг път на една пресконференция, водеше я Езекиев, разфасовахме шефа на футбола, а той беше кандидат-член на ЦК. Иван поощряваше тия неща, макар че на Живков едва ли му е било приятно, когато хора от най-близкото му обкръжение подмятат това или онова за зет му.
      В анкетата на Антон Стефанов „Истината за „Всяка неделя“ Иван разказва, че Живков е говорил за телевизията само един-два пъти с него. И това е напълно възможно.
      От друга страна, отделите в ЦК много педантично се занимаваха с телевизията, често по смехотворни поводи. Защо например Маргарита Хранова пяла с кръстче навратавъв „Всяка неделя“ или сме излъчвали „Розовата пантера“, а не някоя съветска пантера.
      На 23 ноември 1980-а, след дълги години медийно ембарго, Радой Ралин се появи в „Събеседник по желание“. Увещавах го много време, накрая прие по време на един обяд в Дома на киното, като поне 100 пъти ми каза, че ще говори каквото си иска. То нямаше и друг начин, понеже предаването беше на живо, но на Радой сякаш не му се вярваше, че сам вече се е съгласил.
      Имаше, както се очакваше, небивал успех. Към края на интервюто поиска да каже нещо извън въпросите и говори няколко минути за Милчо Левиев, който беше емигрирал в САЩ.
      После, естествено, имаше известно напрежение, партийните мутри се чудеха какво става. А Иван ме срещна веднъж пред кафенето, дръпна ме настрани и рече: „Много здраве на Радой и да не ти пука.“
      Иван без колебание прие като филмов коментатор на обедното ми предаване „Информационен дневник - Неделя“ А.С., макар че от писателския съюз някои не го понасяха. Веднъж надникнах в кабинета му и измърморих, че искам да го пратим на фестивала в Кан.
      „Хайде де - рече Иван, - че той няма да се върне.“ Нещо такова.
      „Защо пък да не се връща -рекох аз, - какви ще ги дъвче там?*
      „Гарантираш ли?“ - каза Иван.
      „Да“ - изрепчих се аз.
      „Добре, щом го казваш“ - засмя се Иван, което си беше жива подигравка.
      Но пък С. замина и се върна, дори представи канския фестивала с папийонка, беше много трогателна гледка в „Информационен дневник - Неделя“.
      По-късно Иван гарантира и за Румяна Узунова, Бог да я прости - заедно с Павел Вежинов, обаче тя пък взе, че не се върна.
      Един от филмовите коментатори на „Дневника“ беше Яко Молхов - извънредно артистичен и сладкодумен разказвач и честен човек, минаваше за един от партийните дисиденти. Веднъж, както си говореше тихичко, той имаше този навик, изтърси, че премиерният съветски филм е доста калпав.
     И се усмихна любезно.
      За сведение на късните храбреци това е все едно днес по Би Ти Ви някой да каже примерно, че интервюто на      американския посланик Байърли е вмешателство в българските работи.
      Бате Яко си тръгна, все тъй кротко усмихнат, а аз тръгнах нагоре по етажите. Заварих тогавашния шеф на информацията Петко Димитров да успокоява някого по телефона:
      „Да, другарю Бонев, да, ясно, да, разбира се, няма да се повтори.“ Досетих се, че разговаря с Владимир Бонев, тогавашния шеф на активните борци и член на Секретариата на ЦК, много влиятелна фигура, активните борци, поне правоверните измежду тях, бяха питбулите на онзи режим. Шефът още известно време се съгласяваше с онзи, като все по-широко се усмихваше. Накрая тръшна слушалката с облекчение. Очаквах да ми съдере кожата заради Яко, обаче той нищо не каза.
      В онези години и Петко, и други край Иван - например Христо Цачев и Стефан Велев, бяха сериозни професионалисти и широко скроени хора. Дори Цачев и Велев си позволиха да редуцират излъчванията на съветската програма, които бяха задължителни, да ги сведат до някакъв поносим минимум, след което на бърза ръка ги натириха от телевизията. Дори Иван не успя да ги спаси.
      А Яко отново се появи след няколко седмици в Дневника. Докато го гримираха, кротко попита: „Бръснаха ли те много за онзи път?“
      „Не“ - отвърнах, и това си беше самата истина. Сетне, по време на филмовия преглед, бате Яко, пак така кротко, но и сякаш леко триумфално, рече: „Внимание, тази седмица и съветският филм е хубав!“
      Някъде през декември 1978 година Иван ми каза, сякаш между другото, че спира обедното ми предаване, щяло да се прави ново. Опитах се да кажа нещо, но той вече беше минал на друга тема. Дневника - за него става дума - вървеше вече повече от две години, имаше и добър успех.
      Седнах и му написах едно писмо - др. Славков, тъй и тъй, предлагам на вниманието ви някои съображения, породени от трансформацията на Дневника в нова програма, наречена „Всяка неделя“. Струва ми се, че мотивите на тази промяна не са в достатъчна степен изяснени, не са преценени реалистично плюсовете и (предимно) минусите на промяната. Всъщност, обективният поглед не би могъл лесно да открие плюсовете на промяната, с една дума - сменяме кон за кокошка.
      Пратих писмото, а Иван дойде и закри последното издание на Дневника. На
      7 януари 1979 година тръгна „Всяка неделя“ - и той се оказа 10 пъти по-прозорлив от мен. В смисъл, че това промени целия ми живот.
       Кеворк КЕВОРКЯН
 
      >>>Иван Славков е генерален директор на Българската телевизия 10 години
      - от 1 април 1972 г. до 1 април 1982 г. През този период е бил начело на Съюза на българските филателисти и заместник-председател на Комитета за култура.
      >>>На 9 септември 1975 г. пуска редовното предаване на Втора програма, която в началото се излъчва 3 пъти седмично.
 
      >>>През 1982 г. е избран за председател на БОК, през 1987-а става член на МОК, а през 1995 г. - президент на БФС.


Тагове: Кеворк Кеворкян, Иван Славков – Батето, Людмила Живкова, Жени Живкова, Тодор Живков, Антон Стефанов, „Истината за Всяка неделя“, Маргарита Хранова, Розовата пантера, Радой Ралин, „Събеседник по желание“, Милчо Левиев, „Информационен дневник“, Румяна Узунова, Павел Вежинов, Яко Молхов, Джон Байърли, Петко Димитров, Владимир Бонев, Христо Цачев, Стефан Велев

Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2018 Всички права запазени.