АТАНАС СЕМЕРДЖИЕВ
 
ПОЖАРЪТ, 90
Ненаказаното престъпление
 
Иврай, 2007
 
Глава IV
СТУДЕНТСКАТА СТАЧКА
 
Вместо към съгласие, страната се насочваше към още по-дълбок разкол. Нарастваше опасността от насилие. Това подтикна президента към поредния опит да убеди политическите сили да спрат конфронтацията и да потърсят разбирателството. В президентството бяха поканени лидери на основните политически сили, председателят на Отечествения съюз, съпредседателката на Демократичния съюз на жените, ръководителят на Българската демократична младеж и други общественици. Дойдоха и председателят на предишното Народно събрание Станко Тодоров, председателят на Министерския съвет Андрей Луканов, министърът на народната просвета Асен Хаджийолов, ректорът на СУ „Св. Климент Охридски“ академик Никола Попов, Атанас Кирчев – председателят на Стачния комитет в Софийския университет, Николай Леонтиев – представител на Движението „Студенти за демокрация“. В центъра на вниманието естествено беше студентската стачка. „В резултат на проявеното чувство на отговорност и конструктивен подход на срещата беше постигнато общо съгласие да се изработи проект за споразумение..., което да позволи стачката да приключи в най-близко време“ – се посочваше в одобреното от всички Обръщение.
Проектът беше подготвен от излъчената контактна група на 29 юни при участието и на Ивайло Трифонов от Координационния съвет на СДС. Бяха внесени и съответни допълнения с оглед на някои нови искания на стачкуващите. Оставаше само да бъде подписан. На заключителната среща на 30 юни обаче представителите на стачкуващите не се явиха. Коварството на този ход, наложен им от „Раковски“ 134 и „Подкрепа“, напълно блесна два дни по-късно – на 2 юли, на пресконференцията на студентските стачни комитети.
Проведена в 272-а аудитория на Софийския университет, тази пресконференция беше замислена като връх на студентската акция. Инициативата навярно не бе само на Кеворк Кеворкян, макар че цялата организация безспорно беше негова. Дейно участие естествено взе и Сдружението за честни избори. Специално бяха поканени представители на държавни институции и на Висшия съвет на БСП, а също и секретарят на Централната избирателна комисия Димитър Попов.
Сградата на ректората приличаше на крепост, отбранявана от самообрекли се съзаклятници. Пропускателният режим беше толкова строг, че и професори, и доценти не можеха да стигнат до своите катедри. Достъпът беше възможен само през двора откъм университетската библиотека, и то единствено след разрешение от Стачния комитет. За лидерите на СДС и заслужилите доверието на комитета тези ограничения, разбира се, не съществуваха. Затова пък към мен, когато трябваше да отида на тази пресконференция, бе проявена максимална „бдителност“.
- Вашите документи? – нагло ме спряха на входа младоци от охраната. – Имате ли оръжие?
Тяхното нахалство не беше одобрено дори от безпрепятствено минаващите край мен лидери на СДС. Предназначението на този своеобразен филтър съвсем ясно пролича от политическата физиономия на допуснатата в залата публика. С изключение на част от журналистите и малцина представители на държавни институции и БСП, тя беше от край до край синя. На банките от първите редове и в центъра седяха сините величия от „Раковски“ 134.
Представителите на стачкуващите заеха мястото си на отделна маса вляво от входа с лице към залата, вдясно от входа върху подиума седна водещият Кеворк Кеворкян, а от двете му страни – Желю Желев, д-р Дертлиев, Георги Пирински, Чавдар Минчев – представител на президента на републиката Петър Младенов, Петър Корнаджев и моя милост.
Това всъщност беше не пресконференция, а митинг. Разбира се, имаше и въпроси, но в пълен разрез с логиката те бяха отправяни не към субекта, от чието име формално тя бе свикана, а към нас, лицата от институциите. При това отправяха ги само големците от „Раковски“ 134 и журналисти, които бълваха нагли обвинителни тиради срещу БСП и държавните структури. Под наплевателски, циничен обстрел бе поставена и Централната избирателна комисия. Опитите на председателя ѝ Димитър Попов да изясни истината за т.нар. изборни нарушения, се посрещаха с дюдюкания и с тропане на крака. От него явно се искаше или да се съгласява с измислиците им, или да мълчи. Това беше безпрецедентно груб диктат. Така се отнесоха и към Георги Пирински, пак дюдюкане, тропане с крака, но каквото той имаше да каже, каза го въпреки всичко лаконично и с достойнство.
На представителя на президента Чавдар Минчев, млад, интелигентен човек, изобщо не позволиха да говори. Освиркаха го. Това беше демонстрация на неприязън не толкова срещу самия него, колкото спрямо държавния глава. Върхът на абсурда беше цинизмът да се припише на Петър Младенов някаква отговорност за „критично“ здравословно състояние на стачкуващите студенти. Дали обаче им липсваше нещо, докато се излежаваха в Ректората? Наистина ли имаха проблеми със здравето? И ако ги имаха, не трябваше ли затова да се терзаят идолите им от СДС, а не Петър Младенов?
Показателен е следният кратък текст от писателя Христо Черняев: „На „Дондуков“ срещнах Станчо Лазаров (писател – бел. А. С) – приятел от военните ни години, о.з. полковник. Самотен. Година и нещо не е ял салам, нито каквото и да е месо. Купил си няколко кила зрял боб… и си готви сам… сподели също, че при големите студентски стачки в СУ. „Св. Климент Охридски“, а и другаде, на всеки участник студент е плащано по пет долара на нощ… С камиони са им карали нощем такива сандвичи, каквито не можем да си помислим. Откъде и кой – никой не знае…
Спомних си, че литературният критик и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ проф. Здравко Чолаков ми беше казал, че „по време на стачкуванията студентите живот си живели“. Отишъл веднъж да изпитва в някаква стая и като отворил вратата, не посмял да влезе. Там били голи студент и студентка – стачници.“ (Христо Черняев. Всеки ден е последен. Из дневника „Краят на XX век“, в. „Словото днес“, бр. 27/27 септември 2007 г.)
Окупацията на Ректората, последвана от подобни акции и в някои висши учебни заведения в провинцията, бе не студентски протест, а чист произвол и опитът на господин Петър Корнаджев – един от високоавторитетните юристи, да обоснове законността им, беше всъщност рискован за правовия ред компромис. Надали по-късно той би сторил това.
Нападките срещу социалистическата партия, правителството и държавните институции ставаха все no-невъздържани и по-злобни. „3а да се оправят нещата у нас, нужна е „нежна революция“ – беше лайтмотивът на Иван Славов, доктор на философските науки и доскорошен преподавател по марксистко-ленинска естетика. Той седеше на масата на стачните комитети до Атанас Кирчев – председател на Стачния комитет в Софийския университет, и дори не се опитваше да прикрива ролята си на наставник. По-гнусна политическа арогантност тази най-представителна аудитория на нашата Алма матер едва ли някога е виждала.
Понеже бях поканен на тази пресконференция-митинг в качеството ми на министър на вътрешните работи, отправяните срещу мен нападки и обвинения не ме изненадаха. Не пропусна удобната за всевъзможни клевети ситуация и придобилият по-късно незавидна известност като контрадезинформатор Константин Мишев (тогава той все още беше само кореспондент на Радио Свободна Европа). Две седмици преди това той, контрадезинформаторът, ми беше задал въпроса защо съм скрил заповедта на Петър Младенов за изпращане на танковете пред Народното събрание на 14 декември, на което естествено бях отговорил, че танкове в центъра на София не са изпращани. И ето сега той ме обвини в прикриване на истината, което било наказуемо престъпление. Спирам се на този момент, защото той не може да бъде изключен от контекста на последвалия „президентски“ финал на пресконференцията.
Г-н Дертлиев безспорно бе ярък политик, всички го възприемахме като човек с трезв разум и като убеден демократ. Затова бях смутен от словото му. Спомените за неговата младост и личното му участие в сблъсъците с нацистката реакцията през 30-те години силно отекнаха в сърцата на студентите. След като ги оплака заради „нерадостната им съдба“, той ги възвеличи за стачката и им се закле във вярност. Залата скочи, гръмнаха бурни аплодисменти и продължителни скандирания: „Дертлиев президент! Дертлиев президент!...“ Еуфорията нямаше граници: „Политически грохот в Софийския университет!“, „Най- значимото събитие след изборите!“ – така откликна на случилото се на следващия ден в. „Демокрация“. Невероятно! (В. „Демокрация“, 3 юли 1990 г.)
При наличието на законно избран държавен глава да се издига така повелително на пиедестала друг, без да се държи сметка, че редът за евентуалното му избиране е регламентиран от Конституцията. Какво беше това? Дали спонтанна реакция на аудиторията?
Д-р Дертлиев имаше много приятели и почитатели, но и много недоброжелатели. От високия му авторитет и амбицията да направи своята партия основна сила в синята коалиция се плашеха и колегите му в Координационния съвет, някои от които в този момент се намираха в 272-а аудитория. Питам се дали политическият грохот“ в Софийския университет не засили съмненията и страховете им и не ги накара в състоялите се след по-малко от месец избори за президент да не гласуват за него?
Пресконференцията-митинг в университета беше първият щурм на сините за овладяване на президентската институция. Разчитаха на получения в изборите сериозен превес над БСП в София, Варна, Пловдив, Русе и въобще в големите градове. Осланяха се и на силните си позиции в телевизията и радиото и на все по-безцеремонното вмешателство на чужди централи и фактори (официални и неофициални). И тъкмо тогава се поде голямата политическа интрига с „танковата“ реплика на Петър Младенов, изречена на 14 декември 1989 година.
Събеседник по желание / Гореща линия
Търсене:
© 2006 - 2024 Всички права запазени.