Кеворк Кеворкян - Събеседник по желание
Кеворк Кеворкян отново е на екран. Той върна легендарната програма „Всяка неделя“ в ефира на Нова телевизия и зашлеви плесница на доста телевизионни джуджета, опитващи да се мерят с него.
Макар противниците му да искат да го видят като пенсионер, очевидно е, че Кеворкян няма никакво намерение да си стои вкъщи и да мирува. А и със сигурност зрителите са забелязали, че той сякаш е като консервиран. Ако пуснете запис на „Всяка неделя“ преди десет години и гледате сегашното издание на програмата, то се вижда – водещият изглежда по един и същи начин. Все така стръвно задава въпросите си, сякаш за да напомни на всички, че глаголът „кеворкирам“ не е измислен случайно.
През годините обявеният за журналист номер 1 на всички времена е изпотил доста хора на горещия стол и очевидно не мисли да спира да го прави. А и нали още преди да възкреси предаването, заяви, че иска да върне умното говорене на екрана. Ето - вече го стори.
Кеворкян е работохоликдо мозъка на костите си. Дори когато хапва любимите си пасти в любимите си сладкарници, не спира да мисли за задачите - да напише поредния коментарен материал за вестник, да уточни с екипа последните подробности за предаването „Всяка неделя“ или да насрочи среща с някой от събеседниците си.
Обикновено работният ден за него приключва няколко часа след полунощ. Това е режим, който поддържа постоянно. Малцина биха издържали на подобно темпо, ала за Кеворкян очевидно не е проблем. В преситения си от ангажименти график намери време да даде интервю и за BIOGRAPH.
Някога за нещо упрекнахте ли съдбата?
Не, откъде-накъде? Не съм чак такъв глупак. Просто винаги съм бил предан на съдбата си и толкова. Това в нашия занаят не е от най-лесните неща, има предостатъчно изкушения, които те дърпат встрани от пътя ти. Гледах да не им се поддавам, казвах си от време на време девиза на американските рейнджъри - „Мери се с най-добрите, умирай като всички“ и продължавах. Това е.
Мери се с най-добрите? С кого имате предвид?
Е, имаше едно техническо затруднение, понеже винаги са ми казвали, че точно аз съм най-добрият в моя занаят, но се правех, че не знам това. Можеш да се мериш с всякакви хора, стига да видиш нещо, което да те привърже към тях. Понякога това се случва за броени минути - например така стана, когато срещнах испанския художник Хосе Кабалеро и говорихме няколко часа в ателието му. Той всъщност вече не можеше да говори, само някакво страховито стържене излизаше от гърлото му. Но пък жена му безпогрешно разгадаваше този звук. И така си общувахме - аз с моите въпроси, а той с неговото стържене. И през цялото време си мислех, какво ли ще стане, ако, не дай си Боже, ме сполети нещо подобно - при моя занаят би трябвало да е краят ми. Щях ли да успея да си премеря куража с Кабалеро?
Разбира се, някой би казал, че за един художник, в случая за Хосе, гласът не е най-важното нещо. Но не е така. Когато са сами с картината си, особено когато рисуват нечий портрет, някои художници непрестанно говорят - и още повече го правят, когато портретът им се опъва. Галят лицето му и му говорят и говорят, за да им се отсърди. А пък в нашия занаят това става с въпроси - хлопаш с тях по затворените двери на човека отсреща, докато те допусне до себе си. Но това се случва извънредно рядко.
Кога се случва? И кога успява човек във вашия занаят?
Успява, когато е гладен - но не в буквалния смисъл на думата. Бившата шефка на английското контраразузнаване Стела Римингтън - първата жена на този пост, с която разговарях през 2004 година, пише в книгата си „Заплахата“: „Трябва да имаш глад за яростно, устремно участие в играта“. За такъв глад става дума. Лошото е, че това желание остава живо и до края, ако веднъж си се заразил...
А кога се случва да разтвориш човека срещу себе си? Истински става рядко, но пък си заслужава усилията. А в наши дни пък се случва още по-рядко: днешните водещи толкова неуверено човъркат госта си, и то само отвън, че в края на разговора с него той е още по-непознат за тях. Но гледам, че това изобщо не ги трогва. Разбирам ги - те себе си не се стараят да опознаят, та ще им дреме за някакъв наивник, който е имал глупостта да седне срещу тях. А всъщност сега няма и какво толкова да разтваряш - болшинството от хората, които се появяват по телевизията, са съвършено кухи отвътре. Иначе са добре опаковани - но по мострата на онази тъпа игра, която се играеше навремето: занесат на рожденика луксозно опакован обемист пакет, той започва усърдно да разопакова - хартия след хартия, докато накрая остане нещо съвсем миниатюрно. И това е шегата. Днес обаче се сблъскваме непрекъснато с мънички човечета, прелуксозно опаковани - а отвътре нямат нищо.
Навремето прочутият полски дисидент Адам Михник показа в студиото на „Всяка неделя“ среден пръст. Вие срещу кого бихте направили този жест?
Най-напред на пакетите, разбира се. Но Михник направи този жест в най-кръвожадното време след промените - в навечерието на първите свободни избори през юни 1990 година, когато седесарите се деряха по площадите, правеха се на сибирски тигри и дори пращаха комунистите в Сибир. А те пък, горките, се хилеха и все повече укрепваха и новата си власт. Не беше лесно да им навириш един среден пръст в лицето - но пък „Всяка неделя“ го правеше непрекъснато и с удоволствие. Сегашните канарчета се правят на големи храбреци - въобразяват си, че подскачат пред устата на алигатор, и се правят, че много са го уплашили. А той дори не ги забелязва.
Но преди малко, докато говорехме за девиза на рейнджърите, пропуснах да ти кажа нещо. Втората част също е много важна: „Умирай като всеки“. Това трябва да се разбира като повик най-напред да живееш като другите. Само тогава можеш да разбереш както трябва живота. Нашите дребосъци от политиката дори и това не знаят. Както казва един кеворкизъм: „Малки хора, качени върху огромни пиедестали. Газени фенери върху морски фар“.
Кои са любимите Ви кеворкизми, които наскоро събрахте в книгата „Мъгла от тамян“?
Харесвам няколко от тях. Например: „Поне веднъж в кариерата си всеки би трябвало да драсне клечката и да запали собствената си клада“. Уви, днес и с обява в „Държавен вестник“ няма да намериш такъв балама.
Затова ли казвате на едно място, че ако прибират за лоши предавания, отдавна е трябвало отново да отворят концлагера край Ловеч?
Да, де. Обаче после ще го затворят светкавично, понеже нашите слагачи могат да влязат под кожата на всеки, за никакво време те ще омаят и палача от Ловеч Газдов.
Имам едно друго лафче, което също харесвам: „Напусни собствения си затвор“.
Как се роди този кеворкизъм?
Почти шест години пишех дописките си „Приказки за телевизията“, и много бързо си дадох сметка, че това понякога се превръща във влудяващо занимание, понеже се нагледах на доста идиоти, някои от тях особено натрапчиви. Все искат да направят нещо, но прангите, с които са оковани за собствената си глупост и нахалство, ги държат на едно място - и тогава дойде този кеворкизъм. Ехе, как само го обясних: гледаш два-три часа идиоти по телевизията, и готово.
Кой е събирателният образ на времето ни - сега, през септември 2012 година?
Къде - в политиката ли?
Да започнем оттам.
Ами, да опитам. Малък, храбър човек - в смисъл, че амбициите му далеч надхвърлят възможностите му. Вечно ухилен - като президента Плевнелиев. С тенекиен глас като външния министър Младенов, макар че той ми изглежда целият направен от тенекия, и то от онази, от която правят петлета-ветропоказатели. Този сборен образ трябва да притежава индивидуалността на пакетче чипс, това е задължително. Трябва задължително да бъде посочен и срокът му на годност, а при възможност и цената, която струва. И т.н.
Наскоро, при възстановяването на „Всяка неделя“ казахте, че искате да върнете умното говорене сред силиконовата врява. Това не е ли непосилна задача?
Е, да, така изглежда, но си струва човек да опита - нали си казахме, че трябва да участваме яростно в играта. Силиконовата врява не се появи случайно. Нямаше указ на някое правителство, но я продуцираха и поощряваха съвсем съзнателно от 20 години насам. Нали си наясно какво мели една силиконова уста, и какво се случва тогава не дори с умността, а с най-обикновеното говорене? Отива и вече е отишло при сибирските тигри.
Отгоре на всичко, за да ни направят съвсем на идиоти, повериха „новата свобода“ именно на силиконовите усти и мозъци. А най-важната свобода е, както ти е известно, да говориш умно. Обаче не можеш да говориш умно, ако не се отърсиш от собствената си глупост.
И понеже силиконовите телевизионни ярета няма шанс да се отърват от нея, всичко е наред - поне за инженерите, които редят проклетия български пъзел. В крещящо неумни времена живеем, това е вън от съмнение. Щом дори доскорошният американски посланик в София - Уорлик, също сякаш беше направен от силикон, какво да говорим за другото. Навремето неговите предшественици търсеха за компания сериозни фигури от културния елит, правеха го дори в тоталитарните години. Сега им е достатъчна Галя от „Каризма“...
След хиляди интервюта, които сте направили, има ли събеседник, който може да Ви изненада с нещо?
Всеки може да те изненада, винаги. Мислиш си, че познаваш някого, понежеси прекарал години с него - и сетне изведнъж проблясва нещо и ти разбираш, че всъщност си имал работа с един непознат.
Разговарял съм с доста големи световни писатели. Обаче тъкмо Дейвид Балдачи, който не е от тази категория, каза нещо, което ме жегна. „Ние изобщо не познаваме родителите си - рече той. - Когато се раждаме, те са вече на двайсет и няколко или повече години. И ние нищо не знаем за тези години, и докрай те си остават тайна за нас.“ Намирам, че тези думи на Балдачи са доста смущаващи.
Кой урок от родителите си няма да забравите никога?
Те нямаха лошия навик да натрапват някакви уроци. Много патилите хора ти говорят по друг начин, почти без думи. Майка ми е била на една годинка, когато родителите й са тръгнали да бягат от Адана. По някое време другите бежанци ги накарали да я изоставят, за да не ги издаде с плача си на турската потеря. После я прибрали пак. Баща ми пък е бил на 13 години, неговата колона е бягала от Родосто. Накрая се приютяват в Сливен, това се случва през 1920 година. Такива хора никак не са плашливи. Баща ми беше ял попарата на режима след 9 септември 1944 година, но беше справедлив и милостив човек, гледаше по някакъв начин да укроти гнева си и да не ми го предаде. Не успя. А сетне, 80 години след онова бягство от Турция, дъщеря ми стана английски гражданин и се закле пред портрета на кралицата. Не е лош този път - от Адана до Лондон. Не трябва да насилваме съдбата и да искаме повече от нея. Аз пък седя пред теб и отговарям на въпросите на „Биограф“ - ехей!
Като дете в Сливен всъщност какъв искахте да станете? Завършили сте право. Защо не станахте адвокат?
Сливен е невероятен град - във всеки български град има по една циганска махала, само в Сливен има една българска и две цигански махали. Но това е магическо място, през сърцето му минава диагоналът на българщината, който тръгва от Македония и стига до Жеравна и Котел. В гимназията, в която учех, всеки ден гледах цигулката на Добри Чинтулов. А гимназиалният ни оркестър го ръководеше прочутият Мишо Тодоров, авторът на първата българска оперета. Човек трябваше да положи доста усилия, за да не стане поет или литератор, такъв беше този град.
Веднъж татко, който говореше малко и повече се забавляваше с многознайковците, уж между другото ме попита, какви ще ги дъвча, когато завърша университета. „Ами, ще ставам журналист“ - рекох с известно смущение, понеже вече активно пописвах литературна критика.
„Хубаво - каза татко и след това кротко додаде. - Преди 9 септември в Сливен излизаха седем вестника. И нямаше по-окаяни хора от вестникарите... Но все едно, че не съм ти го казал.“
Изтърси го и веднага смени темата. А аз станах телевизионна звезда, но и така не намерих време да го питам какво мисли вече за журналистите. Той се радваше, пак така кротко, когато натривах носа на някой нахалник - но пък, откъде да знам, може би още не си беше променил отношението към нашия проклет занаят.
Татко почина през 1988 година и Господ му спести две неща: опустошителното земетресение в Спитак, Армения, което той нямаше да понесе. Със сигурност нямаше да е доволен и от изпълненията на тъпанарите от СДС.
Преди години дъщеря Ви Маргит, още докато учеше, направи една забележителна поредица за „Всяка неделя“ - казваше се „Окото на Лондон“. Но после не поиска да поеме пътя Ви - защо?
Може би и тя е разбрала, но доста по-рано, онова, което ми каза дядо й - не знам, не сме говорили за това. Нямаше и как да настоявам да продължи поредицата си, понеже междувременно пак спряха „Всяка неделя".
Но сега, докато ти казвам това, се сетих, че е възможно да има една съвсем конкретна причина за решението й. Веднъж, беше в средата на 90-те години, си беше дошла от Лондон и една вечер пристигна в офиса ми, за да ме прибере. Седна да прегледа вестниците, докато си привърша работата, и по някое време ме попита: „Ти видял ли си това?“ Подаде ми един вестник, в който бе излязла една простотия - напълно лъжлива - за мен.
После стана интересно: веднага се обадих на главния му редактор, той пътуваше за провинцията, обаче звънна в редакцията си и спряха печатането на броя за следващия ден, за да пуснат едно подробно опровержение. На другия ден реших да поканя авторката на публикацията да обядваме в парк-хотел „Москва“. Дойде едно младо и доста смутено момиче, заведох я в Зимната градина, в която съм обядвал с когото се сетите едно цяло десетилетие. Хапнахме нещо, и тогава се заинтересувах как е написало текста си, тъй като бе очевидно, че е съвсем лъжлив. Момичето се смути още повече и сетне си призна: „Ами, получих го по факса!“
Марги се стресна и само ме погледна. И ако бях по-прозорлив, още тогава щях да се сетя, че на всяка цена ще избегне да се набута в нашия занаят.
Как мина първият Ви ден в телевизията? Какви спомени пазите от него? Защо приехте да замените вестник „Литературен фронт” с екрана?
Нищо не съм заменял. Просто ме изгониха от „Литературен фронт“. Божидар Божилов тъкмо беше станал шеф на вестника, той беше страхотен майтапчия - и ме извика и рече, че трябва да съм му длъжен цял живот. Реших, че нещо ме будалка, понеже току-що ми беше съобщил, че ме уволнява.
„Да, да, така е - продължи той. - Уволнявам те по настояване на ДС, защото си имал лош произход, но ме задължиха за нищо на света да не ти казвам това. А аз ти го казах - ухили се той, - затова си ми длъжник завинаги!“
А през първия ден в телевизията реших, че съм попаднал в ада. Може и да не е било съвсем така, но все ми се струваше, че непрекъснато се сбутвам с хора, здраво оцъклени, които бързат като изоглавени нанякъде. Това беше техният рай - но никъде в него не се мяркаха Тончо Жечев, Здравко Петров, Йордан Радичков или Ивайло Петров, край които работех във вестника. Доплака ми се, също като първия ден в казармата. Но сетне постепенно свикнах, при това, без да се оцъклям непрестанно.
Пред Вас покойният вече актьор Петър Слабаков нарича телевизията „кочина“. Вие с коя дума бихте сравнили телевизията днес?
Е, да, спомням си, това се случи, когато Слабаков беше събеседник по желание -през 1980 или 81-а година. Той всъщност имаше предвид тоалетните или гримьорните на телевизията, но прозвуча иначе - все едно беше имал предвид цялото идеологическо мироздание. Тогава хората се радваха като деца на всяка изпусната дума, а пък това все се случваше във „Всяка неделя“. Как човек да не се радва на късмета на нейния водещ, ехей. После на бърза ръка ремонтираха каквото трябваше, но думата „кочина“ се подмяташе още дълго. Ето така се поемаше свободата - на малки глътки. Големите си останаха само във фантазиите на късните демократи, тия, дето се появиха след 10 ноември 1989 година, духачите на небивалици.
Сещам се, че в наше предишно интервю отпреди 3 години споменах една остроумна фраза на покойния Станислав Стратиев, искам да ти я припомня пак. Той казва на едно място: „Някои ни упрекват, че не сме казвали достатъчно в ония години. А вие на какъв език мълчахте? С какви думи мълчахте!”
Хубаво, нали? Обаче ония от късния фанфарен оркестър на демокрацията не се трогват от подобни истини. Както и да е. „Всяка неделя“ никога не е била уютно местенце за страхливи душички, там не се спотайвахме, а водехме смислен живот. Дори само изреченото от академик Амосов на 26 декември 1988 година струва повече от всички напъни на късните антикомунисти, които изпълзяха неизвестно откъде - а отгоре на всичко допълзяха до най-високите места в политиката. Точно тия охлюви най-много ги е яд, че „Всяка неделя“ се превърна в символ на другото мислене в тоталитарните години. Охлюви сладки...
Думата, с която бихте определили днешната телевизия?
Ами, да помисля. Ще ми трябват четири думи, ето ги: „Магазин за еликсири иотрови“. Еликсири за властта, отрова - за слабите. И магазинът си е като една клетка.
„Всяка неделя“ Ви е дала както много приятелства, така и доста врагове. Омразата плашила ли Ви е някога?
Е, днешната цаца не може да ме уплаши. Навремето продуцент на телевизията беше ЦК на БКП, понякога дори и Политбюро - и пак оцелях. После, след промените, стана доста по-трудно, около телевизиите взеха да се усукват и ослюнчват ония - газените фенери, които се правят на морски фарове. Също и някакви балкански Мърдоковци, обаче с напукани пети, някакви снахички на бивши величия - и всичките те недоебани или недонаправени. Лъжец до лъжеца. Човек вече трябваше да има други умения и дори друг език, каквито аз не притежавах.
Нека да ти разкажа една забавна история. Два месеца след като ме спряха през 1988 година заради скандала с Амосов, ме извикаха при Йордан Йотов, който беше член на Политбюро и отговаряше за идеологията. Вече бяха разбрали, че са направили глупост, и се чудеха как да ме върнат. Йотов започна кротко-кротко, аз обаче, понеже знаех, че са се насрали, така се развиках по едно време, че на един от присъстващите инструктори от някакъв отдел в ЦК му потече кръв от окото. Никога по-рано не бях виждал такова нещо. А, изглежда, и горкият човек не беше виждал такъв дивак, та окото му не издържа. Присъстваше и шефът на телевизията - Любомир Павлов, и той се опита, разбира се, да защити ръководството й. И тогава не издържах: защото се сетих как веднага след интервюто с Амосов ме бяха извикали да ме „сапунисват“ в председателството на телевизията - и как тогава някои от членовете му се направиха, че не са го гледали. А въпросните подлеци вече се бяха изредили да ме поздравяват по телефона, всички до един!
А Павлов вече веднъж здраво си беше изпатил от чувството за хумор на Живков - срещнали се на някакво партийно мероприятие и Живков пътьом му казал: „Любчо, ти къде си на работа?“ Павлов, естествено, изтръпнал, понеже Първия човек отлично знаел, къде го е пратил да управлява. „Ами, в телевизията, другарю Живков“ - едва отронил той. „Аз пък мислех, че там управлява Кеворк“ - казал Живков и отминал. Каквито и да бяха тия хора, те все пак знаеха как да играят политическата игра, владееха и политическия език. А след години Костов се нахвърли като драгалевски рогач на Сашо Томов, който беше председател на Съвета за електронни медии, понеже държавната телевизия била прекалила с показването на Симеон, главно във „Всяка неделя“. Старите рогачи тъкмо се бяха донейде рафинирали - и ги наследиха новите рогачи. Сега пък трябва да чакаме и те да станат в някаква степен изискани.
Не се ли уморихте да задавате въпроси?
Е, от доста години задавам и отговори, но гледам много-много това да не личи.
Коя „Всяка неделя”се прави по-лесно - днешната, или онази преди 1989 година?
Шегуваш се, нали? Ти познаваш като малцина тази програма, работил си в нея, дори направи цяла книга за нея със спомените на 77 български знаменитости. Ако си послужа с едно от фундаменталните прозрения на Иван Костов, трябва аз пък да те питам: „А кога се купуваха по-лесно банани - преди или след 1989 година?“ Малко глупаво звучи, но това е поради стилистиката на Костов, който вечно си остана гладен за банани. Те бяха най-голямата забрана, която той е преодолявал, както и най-голямата му мечта. За щастие, на мен ми се налагаше да се боричкам с други забрани.
Колко пъти са разпъвали Вас и „Всяка неделя” на кръст?
Нека да не бъдем толкова патетични - правех това, което смятах, че е нужно, а ония от високата камбанария се държаха по същия начин. И заедно добре се забавлявахме. Когато, след няколко пробни спирания, окончателно ме разкараха от екран, пуснаха на мястото на „Всяка неделя“ сериала „Отмъщението на самурая“. Големи тъпаци си бяха тогавашните цензори, да ти кажа, а чувството им за хумор съвсем беше излиняло накрая. Но и аз си го просех системно - един-два пъти, и най-вече с интервюто си с академик Амосов, направо ги подлудих. Но не се плашех особено - какво можеха да ми направят, в края на краищата бях „любимецът на народа“, както ме наричаше още тогава Любо Левчев. Дори разказваше, как „човекът от народа“ Живков ги изпъждал, докато са на някой ловен излет, за да гледа „любимеца на народа“.
Впрочем Левчев единствен написал протестно писмо до „Работническо дело“ след скандала с Амосов, за което разбрах чак след 10 ноември. То, разбира се, не видя бял свят. Само Левчев протестира, макар че през „Всяка неделя“ се извървя, и то по няколко пъти, целият елит на интелигенцията ни, и всеки можеше да каже, каквото си ще.
Дори сега, в един архивен материал от предпремиерното издание на възобновената „Всяка неделя“ чух нещо, което бях забравил: Йордан Радичков разказваше, че предаването е било единствената „свободна зона“ преди 1989 година. И мнозина други са го казвали през годините. Но след разправиите заради Амосов, от интелигенцията протестира само Левчев - и още около 700 обикновени зрители го направиха, които, без да им дреме, писаха до ЦК, а отгоре на всичко, пратиха копия от писмата си и до мен. Още ги пазя. Страхотни хора. Някои от тях побесняха по мой адрес след Промяната, понеже бяха решили, че вече ще мирясам. Откъде-накъде?
„Самураите“ не мирясваха - защо тогава аз да кротувам? Хайде, грабвай теслата - и ковни едно-две пирончета по нечий кръст.
Дразнят ли Ви плагиатите на „Всяка неделя“?
Не, напротив. Нали съм ти казвал, че така тя се чувства като артист, който, без да напуска гримьорната си, получава ръкопляскания. Е, нещичко ме дразни все пак, и то е, че водещите на клонингите не си пускат мустаци. Шегувам се, разбира се. Състезанието не се води по външните белези на класическата „Всяка неделя“, външното в нашия занаят е без никакво значение. Битката е за това, кой може да разговаря най-сносно. Но ти знаеш отговора, познаваш човека.
Коя от чертите в своя характер не харесвате?
Нищо не си харесвам, казвал съм го много пъти, и най-много - ината, упорството си - то ми е дало много, но понякога ме въвлича в невероятни разправии, при това напълно безсмислени. Утешавам се с едно от правилата на харвардските възпитаници: „Джентълмен е онзи, който знае кога трябва да престане да бъде джентълмен“. Хубаво, обаче аз прекарвам прекалено дълго във второто състояние на джентълмена. Утешавам се, че това поддържа кондицията ми. Утешенията на наивника.
Кое лично за Вас е било най-мъчителното спиране на „Всяка неделя“?
Нито едно. Но всъщност, като се замислих сега, може би онова през 1999 година. Много нахално беше, дори „самураите“ преди промените бяха някак по-деликатни. А тогава Костов се изтъпани в Смолян и уж между другото каза: „Че кой може да каже нещо на Кеворк Кеворкян и неговата външна продукция!“ И веднага тръгнаха маневрите, дори в закона, за да ме спрат. Той се беше загрижил политиката да минава само през предаванията на държавната телевизия, а външните продукции в нея да се занимават най-много с костенурката му Гошо. Понякога наистина ме е яд, че човек като Костов, който нямаше акъла и дори куража на един прост инструктор от отдел „Идеология и пропаганда“ на ЦК на БКП, стана премиер. А има идиоти, които и досега се зверят в него като в черното слънце на демокрацията.
Сега, при поредния старт на „Всяка неделя“, няма ли опасност да умре легендата?
Легендите имат тази особеност, че не умират. Само дето имат и още една особеност - в някои дни да изглеждат като диаманти, а в други - като обикновени камъни, както би се изразил Блок. Какво да казвам повече - ще се постарая да излъскам диаманта.
Между другото, защо преди време бяхте казали, че Карбовски, който три години работи при Вас, трябва да бъде сложен в клетка?
Трябва да бъде сложен в клетка, за да бъде показван като най-откачения екземпляр в днешната журналистика, това казах. Но той е талантливо момче, вън от съмнение - като оставим настрани дребната подробност, че прекалено обича циганите и прекалено мрази българските свещеници, та все ги чифтосва в някакви сексуални конспирации. Но е цвете в сравнение с останалите - всъщност, повечето от днешните медийни герои трябва да бъдат поставени в клетка - като свидетелство как от конфитюр от рози се прави журналистика.
Имате загубени приятелства. Заради едно от емблематичните интервюта в предаването вече не сте приятели с Лили Иванова. Защо стана така?
Ако имаш предвид онова интервю, в което Лили се опита да си закачи етикет колко струва, то далеч не е емблематично, а по-скоро е забавно. Може да се каже дори, че е тъжно - не всеки ден се вижда подобно нещо: някой да си определи цената, а да се окаже, че никой не е склонен да я плати.
Направил съм немалко за Лили, повече дори от Политбюро на комунистическата партия, за което тя по едно време се беше омъжила: канил съм я поне за десетина интервюта - и тогава, когато никой пет пари не даваше за нея, и тогава, когато я бяха изолирали от телевизията, и тогава, когато се направи на дисидент веднага след промените през ноември 1989 година, и тогава, когато беше вдъхновяваш пример заради усилията и упорството си. И винаги, във всички тези случаи, съм изпитвал нежност към нея, понеже знам, че тъкмо онзи, който говори, че не е самотен - е самотен, че тъкмо онзи, който се хвали, че е силен - е уязвим.
Лили е уникално явление в природата, което доказва, че от всеки човек може да стане истинска звезда, дори и примадона. Нейният случай трябва да се включи в часовете по естествени науки, където се изучава произходът на видовете. Тя е уникална и поради отношението си към каруцарите, които я обслужват временно. От тях най ми е жал за Карбовски, за когото стана дума преди малко. Той я ругаеше като символ на социалистическите загубеняци - а сега е поредният й придворен шут и се чуди как да разкраси живота й и да го докара до този на Едит Пиаф примерно. Такива услуги от мен Лили, а и всеки друг, не могат да очакват. Но аз съм винаги на разположение, когато някой се чувства закъсал - стига да го схваща, разбира се.
Като че ли и със Слави Трифонов вече не сте толкова близък?
Това пък откъде го измисли? Слави продължава да ми казва „Учителю“, а аз продължавам да се чудя защо го прави. От десетина години се опитват да го накарат да воюва с мен, и пак от десетина година Слави успява някак да се измъкне от това задължение. Сега си има сериозна емоционална връзка, но не мисля, че е прекъснал интелектуалната си връзка с мен. Не сме чак интелектуални гаджета, но доста се смеем, когато сме заедно, и това не е малко. Смехът понякога е по-важен дори от мъдруването.
А царят с какво Ви разочарова? Днес сте един от големите му критици?
Царят успя да разочарова дори пределно наивния български народ, та какво остава за мен - вечния бежанец. Но храбро се държа, понеже аз ви го наврях в очите с онова интервю през февруари 1990 година - и си спомням как царят се хвалеше с него по френската телевизия в предаване на Фредерик Митеран, който днес бил министър на културата.
Имам за него един кеворкизъм: „Царят тича след влака на историята с нотариален акт в ръка“. Но да не се бъркам много в българските ви работи, ако позволиш тази шега. Наскоро преглеждах дневниците на покойния Йордан Вълчев, който беше един наистина забележителен писател и истински страдалец, за разлика от лъжливите, които все ви ги набутват в очите. А станахме и добри приятели в по-късните години. Та той пише на едно място за балтията срещу сборника му с разкази „Сватба“ - удари му я в „Литературен фронт“ покойният критик проф. Михаил Василев, а книгата беше великолепна. Бях редактор във вестника, но изобщо нямах честта да виждам предварително идеологическите балтии, четях ги чак после, заедно с останалите обикновени читатели. И Йордан пише, как този или онзи се оправдавали пред него, а пък аз съм казал, че хич не ме интересуват българските ви работи, оправяйте се, както си знаете. Доста нахално звучи, особено като се има предвид, че книгата комунистическите ревнивци я удариха заради един чудесен разказ на Вълчев за жандармерийския генерал Кочо Стоянов.
Но не се сетих за тази история веднага след 10 ноември 1989 година, когато гледах как се дерат един срещу други „левите“ и „десните“ идиоти, и дори помагах на вторите повече хора да ги чуят. Жалко. А те били едно и също нещо. Но татко вече го нямаше да ми каже това. Всъщност, като си помисля, с онази фраза за „окаяната журналистика“, той ми го е подсказвал, но кой да се сети.
Вие сте запален футболен запалянко. Коя е най-голямата жертва, която сте правили в името на футбола?
Не съм запален, а по-скоро предпазлив запалянко. Започнах да хигиенизирам отношението си към тази велика игра много рано - още беше жив Аспарухов. Веднага след смъртта му си дадох сметка, че всъщност съм бил „гундар“, ако това не звучи прекалено грубо, а не толкова „левскар“. А жертви съм правил доста - по едно време започнах да ходя с група приятели на финалите на Шампионската лига, както и на едно-две европейски и световни първенства. И късметът ми беше страхотен - като изключим финала на Лигата в Атина през 1994 година, на нито един друг финал отборът, на който държах, не спечели. Чак до тази година - когато бях щастлив в Мюнхен, с не по-малко щастливите средняци от „Челси“. Повече мисля да не ходя никъде.
Играли сте и във филм - „Събеседник по желание“ с режисьор Христо Христов. Сега бихте ли повторили тази авантюра в някой сериал?
Онова си беше наистина жива авантюра, но не можех да откажа на Христо, а пък и малка чест ли е, да кръстят цял игрален филм на твоя рубрика. Затова спокойно казвам, че съм видял всичко в нашия занаят, а и съм получил от него също всичко. Разбира се, „играх“ само няколко минути - и то себе си, колкото да стане на всички ясно каква е разликата между живата телевизия и киното. Не приличах на себе си и бях доста вдървен - е, не толкова, колкото американския посланик Уорлик, който трябваше да даде ново вдъхновение на създателите на сериала „Стъклен дом“ - като го гледах, дори си помислих по едно време, че може би използват някаква парцалена кукла, която мяза на него. Може и така да е било. Но кой тогава произнасяше идиотските му реплики? Както и да е - пак добре, че не кръстиха и сериала на него.
Кой е най-хубавият Ви спомен от покойната Ви съпруга Джени? И благодарен ли сте все още на онзи светофар, благодарение на който сте се запознали с нея?
Благодарен съм, разбира се. И от време на време ходя там, за да проверя, дали пак няма да мине Джени. Всичко е възможно, може и да се случи. А и като се замисли човек, спомените са си едно очакване - най-вече това.
Тя е признавала, че доста сте се карали. За какво най-често?
Вече изобщо не си спомням, а пък и аз съм си системен кавгаджия. Във всеки случай, не е било за нещо сериозно, това е сигурно. Сега на новия ми екип сигурно това им е най-интересно - кога ще започна да побеснявам. Скоро, скоро... Джени беше забележителна жена - знаех го това и преди, но сега го откривам отново и отново. Беше и много храбра - така прие и внезапната си смърт. А аз и досега се проклинам за глупостта си, че не успях да забележа приближаването й.
Издадохте и книга, посветена за нея, давате и стипендия на нейно име на студент по журналистика, както и награда за радиожурналистика „Златният глас“ - защо правите всичко това?
Извън всичко друго, и защото не искам да приема - и никога няма да приема, че човек престава да съществува в мига, в който умре. Това би било най-големият позор - ние сме обречени да преглъщаме всевъзможни неща, но това е най-отвратителното. И заради това правя едно или друго, за да помогна на Джени да се усеща все още тук, край нас...
Плаче ли Кеворк Кеворкян?
О, да, Антоне - веднага ще ти съобщя седмичния си график...
Колко пъти сте си казвали: „Аз съм щастлив човек!”?
Е, не съм толкова безразсъден, за да казвам подобни неща, точно обратното - доста съм суеверен. Пък и зная, и на много хора повтарям думите на Дьо Гол. Веднъж попитали генерала, дали е щастлив - а той отговорил: „Вие за идиот ли ме смятате!“ Искам да кажа, че всеки, който в някаква степен е отговорен - за каквото и да е - посмъртно няма да каже тези думи.
Имам една друга игра със себе си - питам се, какво наказание ще ми е най-неприятно в Ада? Всеки трябва да я играе от време на време...
И какво ще бъде това наказание?
Най-вероятно ще бъде забраната да чета, най-често това си мисля.
Нашето поколение ще си отиде неначело се, колкото повече минават годините - толкова повече ми се чете. Колкото пъти минавам през библиотеката си, толкова пъти изпитвам тъга - понеже виждам жалостивите изражения на стотици книги, които пакискат да бъдат прочетени. Последните две поколения пък нищо не четат - и така България ще си остане в някаква странна поза, разкрачена между четящи стари наивници и диви неграмотници. Сигурно й предстоят големи веселия...
След като стана дума за щастието, да ти кажа, че все пак имам някаква представа поне за спокойствието. Веднъж се разхождахме с дъщеря ми Марги в Лондон. И изведнъж, в обедното гъмжило, на масичка пред едно кафене срещу „Хародс“ видях две познати лица - това бяха прочутите италиански футболисти Казираги и Роберто ди Матео, отскоро играчи на „Челси“ (днес Ди Матео е треньор на този отбор). Седяха си кротко и безметежно, никой не ги познаваше и се любуваха на това. Казахме си няколко думи и те видимо се оживиха - може и да са били и донейде озадачени от безразличието на хората към тях.
Та ето това е представата ми за спокойствие: велик град, пълноводна река от хора край теб и никой не те познава...
Онова интервю от преди три години, за което споменахте, завършихме по следния начин, ще цитирам точно финала му: Накрая - ако получите предложение да се върнете на екран с „Всяка неделя”, бихте ли го приели?
Предложението е неизбежно. Решението ми - не толкова. Нямам кауза и нищо друго подходящо подръка. Малко хора вече са ми интересни, а ако общуваш с неинтересни - и ти ще станеш като тях. Днешните телевизионни журналисти изобщо не мислят за тия неща. И затова зад тях остават планини от безсмислени думи, изречени от безсмислени хора. Те и затова не смеят да събират изреченото пред тях в книги - понеже там няма да има нищо. Те са едни устни графомани. Пишат върху водата - а пък отстрани седи глупакът К.К. и тъжно ги наблюдава.
Какво ще добавите сега, след старта на „Всяка неделя“?
Ще припомня думите на един писател: „Нищо никога не започва тогава, когато си мислим, че започва“
Антон СТЕФАНОВ
Мост, зареден с експлозиви
Историята на България в последните 30 години мина през неговото студио.
Пустият му Кево! Винаги съм го подозирала, че ни готви изненада. Никога не знаеш какво мисли, какви планове крои, с какво ще те провокира.
Всъщност той си е един медиен агент-провокатор. Човек, който не те оставя на мира, който винаги те държи нащрек с идеите си, с позициите, с начина, по който ги представя на публиката.
От шест години се водя редактор на неговите „Приказки за телевизията“, които излизаха в „Труд“, и от година - на политическата му коментарна рубрика във вестник „Преса“. И всеки път, когато текстът му пристигне на електронната ми поща, си казвам: Какво ли сега ще ни поднесе Кево? Кого ли ще посече, с кого ли ще се скара?
Навремето, когато рубриката му стартираше, потърсих мнението на Марко Семов, много го уважавах като съвременен народопсихолог. „Внимавай - каза ми професорът, - Кево е толкова мощен, че ще ви скара с целия свят.“
Че е мощен, всички го знаят, че е безпощаден, мнозина го изпитаха на гърба си. Е, не ни скара със света, но рубриката му доби такава популярност, че по едно време имаше повече читатели в интернет, отколкото бе тиражът на вестника на хартия...
Любомир Левчев има едно стихотворение „Аз съм мост, зареден с експлозиви?“ (включено е в последната му стихосбирка „77 стихотворения“ - бел.ред.), което ужасно подхожда на Кево. Той наистина е мост, зареден с експлозиви. Не можеш да изчислиш кой и кога ще мине по него, за да избухне. Та и с него е така - не можеш да отгатнеш кога ще изригне (емоционално и професионално) и стихията му ще те отнесе, и кога кротко ще позволи на избраници да минат по моста. Неговият мост. Ама я застани на края му и чакай да те покани... Може второто пришествие да дойде, а редът ти за моста така и да не идва.
Сложен човек е Кево.
Триста дяволи живеят в него.
Под мустака му, ах този мустак, стоят скрити на завет присмех и лукавство, гняв и омерзение и точно когато най-малко очакваш, може да те залеят. Да не си до него, когато гневът го обладае. Да не си на върха на перото му, когато омерзението го обхване. И Бог не може да ти помогне. Понякога съм се питала - какво точно се върти в главата му, откъде издърпва нишките на своите истории и коментари, за да ни ги поднася така увлекателно, живо и поучително? Не, не си мислете, че той импровизира пред камерата, или пред белия лист. Това е непростима заблуда. Кеворк Кеворкян е най-големият работохолик и перфекционист, когото познавам. Безпощаден към себе си и към другите. Изстисква мозъка си докрай, хвърля познанията си с шепи, раздава опита си и даже пари не иска. Е, не съвсем - да не си помислите, че не уважава труда си. Но това е друга тема.
Богоговее пред точните думи и конкретните факти. Ражда убийствени фрази, прави неповторими сравнения - ей тъй, както си говорите, не само в книгите и коментарите си. И всяко е точно на мястото си. И слава Богу, че събра тези „Кеворкизми“ и ги издаде в книга (изд. “Ентусиаст", 2012, виж рецензия за нея в секцията Review - бел. ред.). „Поначало остроумието е дар от Бога, когато тайно му е суфлирал Дяволът“, казва в предговора си към книгата естетът проф. Иван Славов.
Кево явно е сключил сделка и с Бога, и с Дявола. И само той си знае какво му коства това.
Сега сигурно мнозина се питат - по чий мост се завръща днес?
И защо? Зареден ли е с експлозиви? Отговорът е скрит някъде там в кеворкизмите му, в неговите мисли, които той нарича „фрази и миниатюри“, или „мъгла от тамян“. Те са неговото оръжие, с което защитава правото си да говори истината, да изрича присъди, да държи паметта ни будна в мъглата на едно приспано от полуистини и полулъжи износено време. Няма да забравя репликата му „Истината никога не чака“, прозвучала като шамар за всички, които се опитват да направят сделка със съвестта - собствената, партийната, националната.
Кево е изтъкан от оголени сетива към всичко, което става в държавата. „Какво означава да правиш политика с мълчание - и то тогава, когато трябва да отговаряш, да отговаряш, да отговаряш! Удобното мълчание, от което се излюпва цялата лъжа за българското време.“
Българското време - това е болната тема за Кеворкян като публицист, анализатор, а в един немалък период и като гуру на прохождащите български политици демократи. Той има особена чувствителност към тези времена, защото знае цената на пропуснатия миг, на изтърваната фраза, на проиграния шанс. Неслучайно в първите години на демокрацията в офиса му е хотел „Кемпински“ се редеше пъзелът на държавата. Зевзеците разказваха, че закусва с Луканов, обядва с Желев и вечеря с Тренчев.
Кеворк живееше и работеше в режим на непрекъснати битки, в условията на демонична омраза и върхова отдаденост. Разпъваше на кръст пред камерата, а него го разпъваха на кръст след това. Не прощаваше и на него не му простиха. Това го правеше още по-мощен и още по-безпощаден. Към лактите/лакеите в историята, към плужеците на деня, към нови и стари и подлоги, към различни посерковци и безброй глупаци. И най-вече към забравата, с която сме увили имената от историята, към безхаберието ни спрямо времето: „Забравата е българска прокоба, а подмяната е нейната слугиня. Това превръща времето в нещо безформено, забавя неговия ход, то застива в някакви неясни очертания. И носи само заблуди. Истини, полуистини... у нас са преплетени като свински черва“. Историята на България в последните 30 години мина през неговото студио, героите й се изповядаха пред неговия микрофон. Той видя очите на болката, чу смеха на лъжата, усети напарфюмирания дъх на лицемерието и изкования меч на коварството - цялата „хавра“, която ни връхлетя в последните 20 години, а и в предишните 20. И нищо не може да го изненада. Нито липсващото чувство за чест и доблест у политиците ни: „Бившите комунистически послушници се оказаха най-приемливите нови еничари на днешните „западни“ ценности. Хора, които с лекота приемат всичко, което им подхвърлят - както помиярът приема всичко от ръката на непознат“. Нито тяхната корист, притворство и измама:
„Когато политици като Костов са пълнили главите ви с лъжите си, те са ви презирали. И сега ви презират, и винаги ще ви презират. Никога не са се интересували от вас“. Неговата непримиримост е към престъпното нехайство спрямо истината и кражбата на минало: „Българското време все се разпада на отделни фрагменти. Всеки пазарува от миналото каквото му е удобно. Нашето общество не може да черпи сили от него, то по-скоро е бухалка, с която разбиват черепа на истината“.
Има вродена непоносимост към лъжата, която променя същността: „С Костов трябва да се разговаря с чук в ръка - и той да се използва по предназначение винаги когато бившият премиер частично оглушава или преиначава фактите”.
Желязната му логика никога не му измени. Търпението не го изостави. Понякога черните му очи стават като въглени и тогава гневът напира, друг път в ъглите им се появяват присмехулни пламъчета: „Веднъж започнах да пресмятам какво наказание в Ада няма да ми е по вкуса. Правете това упражнение - полезно е за въображението”. Трудно разгадаем, Кеворкян е непримирим към посредствеността, фалша, рутинното мислене, шаблона. Няма почивка остроумието му - от една подхвърлена дума в разговор може да наниже блестяща статия. Аргументите са в съзнанието му, където са складирани безброй факти и огромни интелектуални натрупвания.
Видял неприлично много, Кево има способността да обобщава, да генерализира, да прави изводи, които звучат като закони: „У нас всички лидери започват като вълшебници и катастрофират като злодеи”. Ха сега кажете дали има някой голям в българската история, избягал от тази съдба? Или пък: „Няма да откриете дори един-единствен български политик, който да чувства някакво угризение - разумът им е устроен така, че не калкулира изобщо грешките”.
Кеворк нарича промяната Голямата Агония, а на Горбачов е отредил особена роля за поколенията: „Горбачов ни е нужен още дълго, за да ни напомня как не бива да се прави промяна”. И произнася безпощадни присъди: „Най-отвратителното престъпление, което бе извършено през годините на прехода, е, че научиха обществото да се примирява с незаконното, да го счита за неотменна част от проклетото българско битие”. Сарказмът му вади на показ най-срамните черти на народопсихологията ни: „В българското съзнание вината винаги е някъде другаде”, или „За свободата на словото говорят най-дръзките лъжци и клеветници”. И най-отвратителните: „Най-гнусната картина: лидерите на опозицията са опиянени от радост, че нещата в България не вървят, че става все по-зле и по-зле”.
Кево е анализатор със скалпел - реже до дъно, когато е преценил, че гнилото отравя целия организъм: „Политиката съсипва всичко, до което се докосне”,
„Понякога ми се ще с голи ръце да хвана някой за еснафското му сърце”. И е тънък познавач на човешката душа, дори ако става дума за политик: „Статистите около
Бойко трябва да знаят, че той дори тенис на двойки играе сам”. „Симеон отдавна живее в някакъв свой натъкмен сюжет за лично ползване, взет под аренда от историята”. Всъщност точно политиците са неговите най-големи жертви - на коментарите му, на интервютата, на анализите. Кево казва за себе си: „За мен е важно да извадя гласове”. Аз бих го допълнила - той вади душа. Всеки негов събеседник става от стола пред камерата му с оголена душа. И това е най-голямото майсторство на Кеворкян. От него и аз съм се учила, и Карбовски копира, и други журналисти - също, макар да не смеят да си го признаят. Всъщност Кево създаде школа - проблемът е, че конкуренцията между телевизионните водещи, болезненото себелюбие и самочувствие не позволи на мнозина да усвоят докрай тънкостите на занаята. И защото малцина проумяват, че „в момента, в който повярваш, че си победител, си свършен“, което е част от професионалния фундамент на Кеворкян.
И сега да се върнем на основния въпрос - зареден ли е с експлозив Кеворкян?
„Досега ме спираха, дойдат ли избори, сега ме пускат преди избори”, завъртя интригата около себе си той. Днес Кеворк е гневен. Гневен на политиците, които продължават да се държат като „мародери“, гневен на медиите, „Рая на простотиите“, които допуснаха невежеството и чалгата да завладеят общественото пространство. Гневен на онзи „Господин Власт от нищото”, клониран в десетки партии, които изнасилиха българския преход.
„Дали вече не сме бежанци от собствената си памет? Или по-скоро - в собствената си пустош“, попита Кеворк в навечерието на четвъртото си завръщане на екрана. За разлика от мнозина, той никога не е бил беглец от проблемите, от битките, от болките дори, никога не е емигрирал от съдбата на нацията и на времето. И винаги е бил отговорен пред публиката и пред занаята. На публиката е предан докрай. На занаята - до гроб. Макар да го нарича „отвратителен“, Кево е обсебен от него: „Нашият занаят живее единствено заради стръвта да правиш крачки, макар и ситни, но все по-напред и напред. Това не е възможно всеки път, но все пак не е лошо да опиташ“. Убийствен е въпросът му за „собствената ни пустош“, която днес маркира битието ни - той звучи като изровено проклятие - кой и защо ни наказа и защо допуснахме „да направят на кисела лимонада историята ни”.
Кево умее да провокира. И себе си, и публиката. Умее да подвежда, да изненадва, да обърква, да руши догми. И да слуша. Да слуша събеседника си и чрез него да търси себе си.
Понякога в него има тъга. Когато допусне светът да разбие собствените му устои за морал, благоприличие, приятелство. Но това е за кратко. Кево има удивителната способност да възкръсва от всяка битка, от всяка покруса. Спасяват го натрупаните в съзнанието му истини, които той майсторски облича в думи. И дълбокото му усещане за времето, защото нищо не си отива с нас. И защото гледа на живота през призмата на своето присмехулство.
Валерия ВЕЛЕВА
Да изстискаш сълзи и от камък
I. За политиците
Новите подлоги са безцеремонни хора. Иронизират непрекъснато миналото,
но нямат нищо против да откраднат от него.
***
Ратаите на Луканов и досега осмислят прехода, или по-скоро го избелват с неограничени количества белина.
***
Външният министър Младенов е готов да се откаже дори
от себе си. И това е разбираемо - след като с лекота се отказа
от баща си и от неговото минало.
***
Царят навремето имаше навика да казва,
че всичко знае. „В това тефтерче - казваше той и го
сочеше - има всичко.“ После се оказа, че там е
водил сметки за надвзетите от него гори.
***
Царят се държеше с министрите си
и депутатите си като с гейши. С мислите си -
също, открай време. Така възнамерява да се държи
и със спомените си.
***
Отговорите на Кунева са
като брюкселски зелки, опаковани
в брюкселска дантела.
***
Днешното подмазвачество е достигнало
патологични размери. Соломон Паси
е нашият шампион. Толкова усърдно се снима
с американския самолет Ф-16, та човек
съжалява, че не е станал пилот - пък е добър и
в лупингите.
***
Ако димкаджията Яне ще е глашатаят
на истината, по-добре да закрият медиите
наведнъж. Или да ги превърнат в някакви
пушални за опиум.
***
Да отнемеш американската виза на Румен Петков,
няма никакъв смисъл. Той би се паникьосал, ако му
отнемат руската виза.
***
Бойко ще се справи с кадровия си проблем, когато папата
се справи с дявола.
***
Бойко си пукнал главата на футбол и отишъл да гледа за седми
път „Големанов” - дали не е решил, че с пукната глава
ще го разбере по-добре?
***
Почти всички герои на публичния живот през
последните 20 години идват от мъглата. Нашите
шаечни демократи.
***
Целият „преход“ е битка с колективната памет, той е
безпримерна апология на забравата. Която отпуши също
тъй безпримерно мърсуване.
II. Народопсихология
Нас Бог ни е наказал с една специална слепота - не провиждаме
по-далеч от носа си.
***
Истинското зло винаги е амнистирано у нас.
***
Ние сме раят на проваленото говорене. Малцина
у нас вече знаят какво означава болката на говоренето.
за която пишеше Канети. Когато си даваш
сметка за всяка дума, която изричаш
публичнo.
***
Не се обяснявай - накарай ги те да се обясняват.
Тръгнеш ли да се обясняваш, все едно надничаш в
собствения си гроб.
***
Дянков стои разкрачен между Америка, с
притворството на нейните елити, и тукашния рай,
с неговата изначална бруталност, когато във всяка
протегната ръка се крие нож.
***
Или законът е от значение - или
никой от нас няма значение.
***
Миналото е изоставен труп, това е. Трябва да
свиквате с тази идея.
***
Българската история се пише всяка заран наново.
Предишните листове се откъсват и изхвърлят.
***
Липсва уважение към българската участ - затова
покриват миналото с планина от боклуци. А без
връзка с миналото нищо не можеш да постигнеш.
***
У нас всичко винаги започва от нулата,
дори вече от двете нули.
***
Бойко е обсебен от властта, това е очевидно.
Голям зор ще видите с него.
***
Историята е нещо изключително неприятно - понеже не
позволява всички да сме равни пред нея.
III. Сарказъм
Секретните коментари на чужди дипломати
за нашите политици трябва да висят на видно място
в българския парламент, за да си дадат сметка
новите дупедавци какво се съчинява в момента
за самите тях. И да махат по-кротко с
ваксаджийските си четки.
***
Бойко седи в храстите и дебне като бракониер
някой да каже нещо срещу него. И веднага се обажда.
Той вече не иска да се хареса на всички, той иска
да се хареса на себе си.
***
Бойко сподели веднъж, че подбира някои
от членовете на министерския си екип от статиите им
по вестниците. Не е толкова лошо - можеше да ги
подбира и от малките обяви, с които безработни
търсят работа.
***
Кунева - Мис Пробита кауза. Докато беше еврокомисар
по потреблението, тя не свърши нищо за българите -
все едно, че се беше скрила под полата на
доня Маргарита, царицата.
***
Лъчезар Иванов - личният балама на Бойко.
***
Райчев и Стойчев са важни фактори от института за
изучаване на саламурата, в която кисне преходът.
***
Лили има някаква специална договорка с времето.
***
Ние - като народ - сме оцелявали, изглежда, главно
заради присъщата си неблагодарност.
IV. Съвети към журналистите
Истинската журналистика: да изстискаш сълзи
и от камък.
***
Водещият не бива да си позволява да е нервен или
възторжен. Той трябва да работи като златар - с малкото
чукче, докато постигне желания резултат. Стига да знае
какво иска да постигне.
***
В телевизията не можеш да се изпотиш наум, ако
сгафиш - там веднага личи, че си плувнал в пот.
***
Грамадата от фъфлещо незнание затрупва истинската
история на времето
***
Най-важната свобода: да говориш умно
***
Само в клетка с тигри журналистът е в правото
си да мънка - иначе трябва да говори ясно и почтено.
***
Каквото и да се случва пред теб в студиото,
каквато и да е история - и ти си в нея, и на теб
може да ти се случи.
***
Журналистиката е нещо, което се усвоява в самотa.
***
Доверието, което внушава, е главният чар на
един водещ.
***
Истината е в детайлите. Ако проникнеш както трябва
в тях, те придобиват силата на оръдеен снаряд. Ако ги
приспиш, снарядът експлодира в лицето ти.
***
